„Сигурно ви е много тежко… Но потърпете! Падре сàма и всички ние отправяме орасао за вас. Вярваме, че параисо ви очаква!“
Оматцу с всички сили се стараела да им вдъхне кураж, но когато опитала да сложи в устата на Мокичи парчето сушен сладък картоф, което била донесла, той извърнал глава с нежелание. Навярно си е мислел, че след като смъртта е неизбежна, подобре е колкото се може по-бързо да избяга от страданията.
„Лельо… на Ичизо сан – промълвил Мокичи, – дайте на него да похапне. Аз повече не издържам…“
Безсилни да помогнат, облени в сълзи, Оматцу и племенницата ѝ се върнали на брега. А там, под ударите на дъжда, гласовете им се извисили в жални стенания.
Падна нощта. Чак от нашето планинско убежище можехме да видим в далечината червеникавите отблясъци на големия огън, запален от надзирателите. Селяните от Томоги прииждали към брега и напразно се взирали в черното море. И небето, и морето тънели в непрогледен мрак – Мокичи и Ичизо не се виждали никъде. Нямало как да се разбере дали все още са живи, или вече са мъртви. Всички ридаели и не преставали да отправят орасао от дъното на сърцата си. В този момент заедно с шума на вълните до хората на брега достигнал глас, досущ като този на Мокичи. Дали за да покаже на хората от селото, че животът му все още не е съвсем угаснал, или за да вдъхне кураж на самия себе си, младият човек, дишайки на пресекулки, запял химна на християните:
Всички слушали гласа на Мокичи в пълно мълчание. Четиримата надзиратели също. Заглушаван от шума на дъжда и вълните, гласът му, макар и накъсан, продължавал да достига до тях.
Двайсет и трети ден от месеца. Ситният дъждец не спря през целия ден. Жителите на Томоги отново се били скупчили на брега и се взирали в далечината към дървените стълбове и завързаните за тях Мокичи и Ичизо. Брегът, обвит в дъждовна пелена, се простирал пуст като потъваща пустиня. Любопитните езичници от околните села днес липсвали. Когато приливът се отдръпнал, само коловете, за които двамата били привързани, стърчали и се набивали на очи на фона на морето. Невъзможно било да се разграничат очертанията на човешките фигури от тези на стълбовете – сякаш Мокичи и Ичизо се били залепили напълно, а после завинаги се слели с кръстовете. Чували се мрачни стонове, наподобяващи тези на Мокичи – едничък знак, че може би още били живи.
Стенанията се носели на пресекулки. У Мокичи не била останала и частица сила да запее като вчера, за да повдигне духа си. Мине се не мине час и гласът, понесен от вятъра, отново достигал до събралите се от тази страна жители на селцето. Разнасял се стон като от голямо животно, от който селяните треперели и плачели неудържимо. Следобед приливът малко по малко отново започнал да настъпва, морето се оцветило в още по-черни и студени тонове, пред очите на всички стълбовете се скрили под водата. Няколко бели пенести вълни се надигнали и се разбили в брега, ниско над морето прелетяла птица и се изгубила в далечината. И с това всичко свършило.
Те загинали мъченически. Но какво мъченичество само! Дълго време, под влияние на житията на светците, съзнанието ми беше наситено със съвсем друг, сияен образ на мъченичеството. Например когато душите на мъчениците се възвисяват към небесата, всичко е окъпано в Божествена светлина, ангели надуват тромпети… Но сега, когато Ви докладвам за трагичната кончина на японските християни, тя съвсем не бе сияйна, а така окаяна, така мъчителна. Дъждът не спираше да вали над морето. А морето, след като ги беше убило, продължаваше злокобно да мълчи.
Надвечер чиновниците отново пристигнаха на коне. По техни указания пазачите събрали мокрите дървени отломки, отделили мъртвите тела на Мокичи и Ичизо и веднага се заели с изгарянето им. Бързали, за да попречат на християните от селото да отнесат с подобаваща почит останките на мъчениците. Мъртвите тела се превърнали в пепел, а пепелта била хвърлена в морето. Червено-черният пламък на огъня треперел от вятъра, димът се носел по протежение на брега, жителите на селото стояли напълно неподвижно, само с празен поглед се взирали в разстилащия се дим. Когато всичко приключило, с клюмнали глави като покорен добитък, хората затътрили крака обратно към домовете си.
Днес, докато Ви пишех писмото, от време на време излизах от колибата и гледах надолу към морето, което бих нарекъл гроб за двамата японски селяни, повярвали в нас. Пред мен се разкриваше черна безбрежна шир, потънала в меланхолия. Под нависналите сиви облаци нямаше и следа от остров.