Обърнах се с молба за вода към младия мъж, който гребеше, но отговор не последва. Постепенно бях разбрал, че след мъченическите кончини селяните от Томоги бяха започнали да ни чувстват като товар – чуждоземци, чието идване им е донесло само нещастия и беди. Вероятно и младежът в лодката би бил радостен, ако можеше да не ме придружава. За да наквася пресъхналия си език, започнах да смуча пръстите си, мокри от солената вода, и се замислих за разпънатия на кръста Иисус и вкуса на оцет в устата му…
Лодката постепенно смени посоката си, отдясно дочувах звук на вълни, разбиващи се в скали. Спомнях си този звук от предишния път, когато плавахме към острова – приличаше ми на тътен от голям барабан. Оттук насетне морето преминаваше в дълбоко врязан залив, който по всяка вероятност миеше бреговете на остров. Всичко беше потънало в непрогледен мрак, като не се различаваха никакви признаци на живот. Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание. Накъдето и да се обърнели, е имало места, където да са в безопасност, спокойно са могли да намерят християни, които топло да ги посрещнат и подслонят. Феодалите се надпреварвали помежду си кой да им осигури защита – не заради силната си вяра, а в стремеж към развитие на търговията. От своя страна мисионерите се възползвали от предоставената подкрепа и така съумели да разпространят християнската вяра. Не знам защо изведнъж в главата ми изплуваха думите на преподобния Валиняно, казани в Макао: „По онова време ние, мисионерите, в Япония водехме сериозен спор дали да носим свещенически одежди от коприна, или от памук…“.
Неочаквано споходилият ме спомен за тези думи ме накара да се плесна по коляното и тихичко да се разсмея в мрака. Не ме разбирайте погрешно. Нямам никакво намерение да подценявам тогавашните мисионери. Просто изведнъж ми стана комично, че този мъж тук, седнал в проядена от червеи нищо и никаква лодка, облечен в износени селски дрехи, дарени му от Мокичи от село Томоги, е свещеник също като тях.
Една след друга към нас приближаваха черни скали. От брега се носеше миризма на изгнили водорасли и когато песъчинки започнаха да драскат по дъното на лодката, младият ми придружител изскочи бързо от нея, нагази в морето и с две ръце я задърпа към брега. Аз също нагазих в плитката вода и вдишвайки дълбоко соления въздух, най-сетне стъпих на сушата.
„Благодаря! Селото е от тук нагоре, нали?“
„Падре, аз…“
Дори и без да виждам лицето му, по тона на гласа му ясно почувствах, че младежът не иска повече да има нищо общо с мен. Помахахме си за сбогом и той с видимо облекчение веднага затича към морето и в мрака ясно се чу как скочи в лодката.
Докато до мен достигаше ехото от постепенно заглъхващите удари на греблата, замислих се за Гарпе. Къде ли бе сега? Вървейки по хладния пясък, подобно на майка, успокояваща рожбата си, се питах от какво се страхувам. Знаех пътя. Ако вървя все направо, вероятно не след дълго щях да стигна до селото, в което бях радушно посрещнат. В далечината дочух нещо като ниско ръмжене. Котешко мяукане ще да е. В този момент не можех да мисля за нищо друго, освен за почивка и за това, да намеря с какво да залъжа глада си – поне един залък.
При входа на селото мяукането започна да става още по-ясно. От същата посока вятърът носеше отвратителна миризма, от която ми се доповръща. Беше воня като от развалена риба. Когато влязох в самото село, забелязах, че всяка колиба беше странно и дори страховито притихнала, не се мяркаше жива душа.
Всичко наоколо изглеждаше не като изоставена руина, а като място, опустошено след тежка битка. Домовете не бяха опожарени, но по земята се търкаляха много изпочупени купички и чинии, всички врати бяха разбити и зееха широко отворени. Котките гърлено мяучеха, сновяха напред-назад, влизаха и излизаха в напълно обезлюдените домове, окаяно влачейки нещо в устите си.
Много дълго стоях, застинал в центъра на селото. Странно, но не изпитвах нито тревога, нито страх. В главата ми глас като от безчувствен механизъм се превърташе един и същ въпрос: „Какво ли се е случило…? Какво ли се е случило…?“.
Обиколих селото от единия до другия край, като внимавах да не вдигам шум. Не знам откъде бяха дошли, но навсякъде беше пълно с мършави бездомни котки, които се мотаеха наоколо, увиваха се около краката ми, присядаха на земята и приковаваха в мен блестящите си очи. Жаждата и гладът ми напомниха за себе си и влязох в една от къщите, за да потърся храна, но в крайна сметка пийнах само малко вода, останала в едно канче. И тогава натрупалата се през деня умора окончателно ме повали. Както си стоях прав, се облегнах на стената и веднага заспах, като същинска камила. Сякаш в транс, усещах телата на котките да се движат около мен, да откриват и разнасят вмирисана сушена риба. От време на време, когато леко отварях очи, през зейналата дупка на вратата се процеждаше катраненочерно нощно небе без звезди.