Оказаха се останки от огън. Някой беше минал оттук преди мен и бе събрал съчки, които после бе изгорил. Когато зарових целите си длани в пепелта, отдолу все още се чувстваше лека топлина.
Дълго време обмислях дали да се върна, или да продължа напред. Беше минал само един ден, откакто не бях срещал жива душа, скитайки се сред изоставеното село и тези обагрени в кафяво планини, а вече усещах, че енергията ми отслабва. За известно време сърцето ми се разкъсваше между стремежа да настигна този човек, какъвто и да е той, стига само да е човек, и осъзнаването на реалната опасност, но най-накрая не устоях на изкушението. Казах си, че дори и Христос не е издържал на подобно изкушение и е слязъл от планината, за да потърси хората.
Лесно можах да отгатна посоката, в която бе поел мъжът, запалил огъня. Очевидно възможността беше само една – пътят по протежение на билото, противоположен на този, по който аз бях дошъл. Когато вдигнах поглед към небето, през плътните облаци се процеждаше бяла слънчева светлина, а огряно от нея ято птици, различни от предходните, извисяваха дрезгави гласове.
Предпазливо ускорих крачка. Поляната около мен изобилстваше от различни дървета – кестен, дъб, камфорово дърво – с причудливи форми, често напомнящи на човешки фигури, при вида на които стреснато се заковавах на място. Граченето на преследващите ме птици не спираше да събужда у мен лошо предчувствие. За да се поразсея малко, с интерес разглеждах растенията, покрай които минавах. От малък бях запален по ботаниката и дори и тук, в Япония, можех да различа някои познати видове. Имаше дървета, като копривно дърво и бряст, червена папрат, които Бог е дарил и на много други страни, но също така имаше храсти, които до днес никъде другаде не бях виждал.
Следобед времето леко се проясни. Във все още останалите по земята локви се мяркаха отражения на синьото небе и на малки бели облачета. За да освежа изпотения си врат, клекнах и потопих пръсти в едно отразило се облаче, но то веднага изчезна и на негово място изплува лицето на мъж – едно хлътнало от умора лице. Защо ли в този момент мислех за образа на друг…? За лика на мъжа, прикован на кръста, рисуван от ръцете на безброй художници в продължение на толкова векове. Лице, в действителност невиждано от никого досега, но изобразено от творците във възможно най-красива и чиста форма, образ, въплътил молитвите и мечтите на всички хора. Без съмнение, истинското Му лице трябва да е било още по-възвишено. Докато това, отразено в локвата от дъждовна вода, беше изпоцапано и тъмно от калта и наболата брада, изкривено от безпокойство и изтощение, беше лице на човек, притиснат до стената. Забелязали ли сте, че в подобни моменти често ни обхваща неудържим смях. Приведох се към водата и започнах да бърча устни, да въртя очи като някой слабоумен и отново, и отново да кривя лицето си в гротескни физиономии.
(Защо правех такива глупости? Такива глупости!?)
Откъм гората се чуваха стържещите гласове на цикадите. Всичко друго наоколо беше притихнало.
Слънцето постепенно отслабваше, небето отново започна да се смрачава и когато поляната около мен притъмня, изгубих надежда, че мога да догоня човека, запалил огъня… „Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека…“ Думи от Светото писание изпълниха сърцето ми и започнах да си ги припявам, докато бавно напредвах. „…Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак. Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави…“[24]
В този момент изведнъж в душата ми се върна ревът на морето, който бе достигал до нас с Гарпе през нощта, докато се криехме в планината. Онзи шум на вълни, като от заглушен барабан, носещ се от мрака. Онзи шум на вълни, които през цялата нощ без смисъл прииждат, за да се отдръпнат, отдръпват се и отново прииждат. Същите тези морски вълни, които безчувствено продължаваха да обливат, а после погълнаха мъртвите тела на Мокичи и Ичизо, а след смъртта им се простираха безбрежни и неизменни. И Бог мълчи, също като това море. Все така мълчи.
Не, не! Няма такова нещо! Разтърсих глава, за да прогоня тези мисли. Ако Бог отсъстваше, хората сигурно нямаше да могат да понесат монотонността на морето и тази злокобна безчувственост. „Но ако… да предположим… разбира се, само да предположим“, в този момент от дълбоко кътче в гърдите ми чужд глас ми прошепна: „Ами ако допуснем, че няма Бог…“.