Това беше ужасяваща фантазия. Ако Него Го нямаше, колко абсурдно би било всичко. Каква абсурдна драма щяха да са животите на завързаните за пръти и отмити от вълните Мокичи и Ичизо. Ами мисионерите, които са прекарали три години в морето, за да дойдат до тази страна – каква ли абсурдна илюзия ги бе водила. Или пък аз самият, в каква абсурдна ситуация се намирах, скитайки се сред тези безлюдни планински селения.
Откъснах стрък трева и докато усърдно я дъвчех, се опитах да потисна тези мисли, надигащи се в мен, така както чувството за гадене се надига към устата. Осъзнавах, разбира се, че най-големият грях е да изгубиш вярата си в Бог, но не можех да проумея защо Бог мълчи. „Бог спаси праведника, който избягна огъня, паднал върху пет града.“[25] Докато сега, когато над опустошената земя още се издига дим и по дърветата висят плодове, на които не е съдено да узреят, Бог би могъл да отправи към вярващите поне една-единствена дума.
Затичах се, хлъзгайки се, надолу по склона. Страхувах се, че ако вървя бавно, неприятните мисли като водни мехурчета една след друга ще изплуват на повърхността на съзнанието ми. Ако се окажеха истина, то тогава всичко, което съм бил досега, щеше бъде заличено.
Почувствах малка дъждовна капка върху бузата си и вдигнах поглед нагоре, където по мрачното натежало небе мудно се носеше черен облак, сякаш разперил огромните си пръсти. Постепенно капките се увеличиха, докато накрая като дъждовна завеса, изтъкана от струните на арфа, се спуснаха върху цялата поляна. Съвсем наблизо забелязах притъмняла гъста смесена горичка и веднага се втурнах натам. Ято малки птички, сякаш изстреляни от лък стрели, се разлетяха в търсене на подслон. Дъждът барабанеше по дъбовите листа и от всички страни се чуваше звук като от сипещи се върху покрив камъчета. Мизерните ми селски дрехи целите подгизнаха, короните на дърветата се люшкаха като водорасли сред сребристите дъждовни струи. В този момент, доста навътре между поклащащите се клони, забелязах килната по посока на склона колиба. По всяка вероятност бе направена от хората от селото, за да ги приютява, когато идват да секат дърва.
Дъждът спря също толкова внезапно, както бе и започнал. Моравата отново леко се проясни, птиците се разцвърчаха като събудени от сън; чуваха се звуците на едри капки, капещи от листата на буковете и лавровите дръвчета. Приближих се към колибата, докато с длан бършех капката, стичаща се от челото към окото ми. Веднага щом прекрачих прага ѝ, ме лъхна противна миризма. Около самия вход имаше жужащо множество мухи, които се въртяха около все още прясно човешко изпражнение. Съдейки по него, човекът бе отдъхвал тук съвсем наскоро преди да дойда, след което бе продължил по пътя си. Честно да си кажа, определено се ядосах на мъжа, дошъл точно тук, за да се прояви така нецивилизовано, но от друга страна, не можех да потисна напушилия ме смях. Във всеки случай тази абсурдна случка доста поотслаби смътните ми притеснения относно човека, преминал оттук преди мен. Освен това от наличието на това добре оформено доказателство можеше да се предположи, че не става въпрос за старец, а за човек, радващ се на добро физическо състояние.
Влязох навътре в колибата и видях, че пушекът от изгорелите съчки още димеше. Бях благодарен, че жарта не бе напълно угаснала, и можех, без да бързам, да изсуша подгизналите ми дрехи. Прецених, че мога да прекарам известно време тук – имайки предвид досегашната скорост на мъжа, нямаше да ми е толкова трудно да го настигна.
Когато се показах навън, и поляната, и подслонилата ме преди малко горичка грееха със златиста светлина, от листата на дърветата се носеше сух звук като от ронещ се пясък. Вдигнах от земята една суха пръчка, която реших да използвам, за да се подпирам, докато ходя, и най-накрая отново излязох на хълма, откъдето ясно се виждаше бреговата линия.
Както винаги, морето беше апатично, блестящо като игла на слънце, врязващо се в извития като лък бряг. В едната част на брега пясъкът беше млечнобял, а в другата бяха струпани черни камъни, които оформяха малък залив. Там се забелязваше и тясно място за акостиране, където на пясъка бяха изтеглени три-четири рибарски лодки. На запад ясно се виждаше рибарско село, обградено от дървета. От сутринта това бе първото човешко присъствие, което виждах.
Седнах на склона и обвил с ръце коленете си, с жални очи като на бездомно куче неподвижно наблюдавах селото. Може би онзи мъж, който бе оставил догарящите съчки, се бе спуснал натам. Ако се затичах надолу, аз също, можех да стигна до селцето. Но дали това бе християнско селище? За да се уверя, започнах да търся с поглед я извисяващ се кръст, я църква.