Преподобният Валиняно и другите свещеници в Макао многократно ни бяха учили да не си представяме, че църквите в тази страна са като тези у нас. Тук феодалите са предоставяли на мисионерите използвани досега имения и будистки храмове, като нарежданията са били да се ползват за църкви, но без да бъдат променяни. Именно поради това, изглежда, много хора сред селяните погрешно са мислели, че нашата вяра е същата като будистката. Дори и самият свети Ксавие поради грешки на преводачите в началото също се е сблъсквал с подобни препятствия. Някои от японците, чули проповедите му, сметнали, че нашият Бог и слънцето – почитано дълги години от населяващите тази страна, са едно и също нещо.
Това, че не виждах сгради с извисени куполи, не ме караше да смятам, че в селото няма църкви. Кой знае, може би някоя от слепените от кал и дървени отломки бедни колиби е църква? Също така може би бедните християни жадно очакват свещеник, от когото да получат Светото причастие, пред когото да се изповядат и който да кръсти децата им. И в тази пустиня, от която са били изгонени всички свещеници и мисионери, сега единствен аз, останалият на този потънал в здрач остров, можех да донеса жива вода. Да, увитият в изкаляни селски дрехи, прегърналият коленете си – този единствен аз. …Боже, всичко, което Си сътворил, е изпълнено с благодат! Колко е прекрасна Твоята обител!
Стихийни чувства се надигнаха от дъното на душата ми, подпрях се на пръчката и направих няколко крачки, приплъзвайки се по все още влажния от дъжда склон, и устремено се спуснах към моята енория – да, енорията, която Бог ми бе поверил. В този момент, някъде откъм селото, обградено с борове, неочаквано се изви човешки глас, сякаш идващ от земните недра, наподобяващ едновременно вик и стенание. Както се бях изправил и подпрял на тоягата, пред погледа ми ясно се разкри червено-черен огън и издигащ се нагоре дим.
Докато инстинктивно се питах какво ли се е случило, рязко се обърнах и се затичах нагоре по склона, от който се бях спуснал. И там, в отдалечената от мен страна на стръмнината, мярнах бягащ мъж, увит в сиви селски дрехи. Мъжът погледна насам и сащисано се закова на място. Съвсем ясно пред себе си виждах изкривеното му от изумление и уплаха лице.
„Падре!“, подвикна мъжът и помаха с ръка. Посочи към селото, откъдето се издигаше огънят, докато продължаваше да вика нещо и с жестове да ме подканва да се скрия. На един дъх притичах през поляната и приклекнах като диво животно, снишен в сянката на една скала, опитвайки се да овладея дъха си. Чух шум от стъпки – в пролуката между отсрещните скали, с малки като на мишка очички, към мен надничаше изкаляното лице на мъжа.
Почувствах, че по дланите ми се стича пот, но когато ги погледнах, видях, че е кръв. Сигурно се бях ударил някъде, докато съм скачал между скалите.
„Падре! – дребните очички продължаваха да се взират в мен откъм сянката на скалата. – Не сме се виждали отдавна… – С цел да ми се подмаже, мъжът плъзна сервилна усмивка върху окосменото си около брадичката лице. – Тук е опасно. Но аз ще се погрижа за вас!“
Без да продумам, се вгледах в лицето му, а Кичиджиро извърна поглед, като куче, нахокано от господаря си. След това откъсна стрък от близката трева, мушна го в устата си и го задъвка с жълтите си зъби.
„Как само гори, ужас!“, измърмори той под носа си, но достатъчно силно, че да го чуя и погледна надолу към селото.
Докато го наблюдавах отстрани, в крайна сметка осъзнах, че именно той бе оставил изпражнението си пред колибата. Но защо като мен броди и обикаля из планината? Тъй като той вече бе настъпи фумие, не би трябвало да е преследван от управниците.
„Падре, защо дойдохте на тоя остров? И тук вече е опасно. Но аз знам едно село, където се крият християни…“
Аз продължавах да мълча. Всяко село, през което бе минал Кичиджиро, бе застигнато от жестоката разправа на властта. Отпреди малко в главата ми се надигаше подозрението, че може би той служеше за примамка. Бях чувал, че отреклите се от вярата често са използвани като инструмент в ръцете на властта. За да оправдаят позора и душевната си рана, те изпитват желание да привлекат дори и само един от обкръжението си, който да сподели тяхната съдба. Вътрешен порив, доста напомнящ за падналите ангели, примамващи към греха верните Божии слуги.
Вечерната мъгла започна да обвива всичко наоколо, огънят над селото вече не излизаше само от един ъгъл, а постепенно обхвана и околните сламени покриви, червено-черните пламъци се гърчеха като живи същества. Но въпреки това цареше гробна тишина. Изглежда, че селото и населяващите го селяни напълно мълчаливо приемаха страданието. Свикнали да търпят това страдание от толкова дълго време, сякаш вече не им беше нито до плач, нито до стонове.