За мен болката да загърбя селото и да продължа по пътя си бе толкова силна, като да бях откъснал коричката на все още незараснала рана. От някакво място в сърцето си дочух глас: „Ти си страхливец, слабак“, а той веднага бе застигнат от друг, който ми казваше да не се оставям на моментно обзелите ме възбуда и чувства. „Ти и Гарпе в момента сигурно сте единствените двама свещеници, останали в тази страна. Ако ти изчезнеш, Църквата също ще изчезне от Япония. Каквито и унижения и страдания да се наложи да понесете ти и Гарпе, трябва на всяка цена да останете живи.“
Запитах се дали този глас не е оправдание, което да придаде смисъл на слабостта ми. Неочаквано в съзнанието ми нахлу история, която бях научил в Макао. Отнася се за свещеник от Францисканския орден, който, след като избегнал мъченическата смърт, за кратко продължил тайно да проповядва, след което лично отишъл и се разкрил в замъка на феодала Омура. Заявил на всеослушание, че е католически свещеник. Впоследствие заради моментния импулс на този човек за останалите свещеници станало дори още по-трудно да продължат тайната си мисия. Японските християни също се оказали потърпевши – изобщо едва ли има някой, който да не узнал за случая. Свещениците са тук не за да се превърнат в мъченици, тяхната най-важна мисия е в подобни времена на репресии да се опазят живи, за да поддържат неугасващ пламъка на Църквата.
Кичиджиро, подобно на бездомно куче ме следваше на разстояние. Когато аз спирах, и той спираше.
„Не ходете толкоз бързо… Болен съм – подвикваше той и небрежно тътреше крака зад гърба ми. – Но къде отивате? Та вие не знаете тукашните места. В канцеларията на губернатора за падре дават триста сребърни монети…“
„Значи, такава е цената ми, а? Триста сребърни монети.“ Това бяха първите ми думи към Кичиджиро, но ги казах с горчива усмивка. Та нали Юда е продал Иисус за трийсет сребърника. Изглежда, моята цена се бе увеличила десетократно…
„Опасно е да вървите сам.“ Той някак се поуспокои, настигна ме и закрачи редом с мен, докато с клон шибаше гъстия треволяк по пътя си. Гласът на птиците изпълваше вечерния здрач.
„Падре, знам едно място, където живеят християни. Там вече ще е безопасно. Затуй днес да пренощуваме тук, а утре, като съмне, ще тръгнем.“ Без да е дочакал моя отговор, Кичиджиро клекна, където си беше, започна умело да събира съчки, ненамокрени от вечерната роса, извади от торбата си кремък и запали огън. „Сигурно сте гладен…“, каза той и измъкна от торбата си няколко парчета сушена риба. Вперих прималял от глад поглед в рибата и преглътнах слюнката, потекла в устата ми. За мен, хапналият само малко ориз и краставица, количеството храна, което Кичиджиро вадеше пред очите ми, беше неустоимо изкушение. Ароматът на печащата се над огъня осолена риба, който се носеше наоколо, беше ужасно апетитен. „Хайде, хапнете си…“ Оголих зъби и стръвно се нахвърлих на рибата. Само едно парче беше достатъчно и сърцето ми се отвори с разбиране към Кичиджиро. Самият той с изражение хем на задоволство, хем на презрение следеше движението на устата ми и както винаги, дъвчеше трева, все едно бяха тютюневи листа.
Мракът ни притисна от всички посоки. Планинският въздух беше хладен, росата започна да попива дори по тялото ми, бях се изтегнал край огъня и се преструвах на заспал. Не трябваше да заспивам – Кичиджиро със сигурност имаше намерение да се изпари, след като ме види потънал в сън. По всяка вероятност този мъж щеше да ме продаде, без да му мигне окото, така както бе предал близките си хора. И това може да се случи именно тази нощ. За него, който бе досущ като просяк, какво ли неустоимо изкушение бяха триста сребърни монети. Когато затворех очи, под натежалите ми клепачи в наситени тонове изплуваха картини от тази сутрин, когато от моравата на хълма погледът ми се спускаше към морето и островите… Морето, което блестеше като игла… Островите – разхвърляни по повърхността му… Времето, когато мисионери, получили благословия, са пресичали с лодки това прекрасно море… Времето, когато църквите са били украсени с цветя и вярващите са носели ориз и риба, когато са ги посещавали… Преподобният Валиняно ни бе разказвал, че е било време, когато и в Япония е имало семинарии, имало е ученици, които досущ като нас са изпълнявали песнопения на латински, свирело се е на арфа и орган, което е предизвиквало възхищението на управляващите феодали…