„Падре, спите ли?“
Нищо не отговорих, но съвсем леко отворих очи и следях за знаци в поведението му. Ако той изчезнеше от тук, без съмнение щеше да е, за да доведе стражарите на управата.
Вслушвайки се в дъха ми, докато се преструвах, че спя, Кичиджиро постепенно се размърда. Наблюдавах неотклонно как се отдалечава като диво животно, без да издава ни най-малък шум, след което се чу характерен звук – Кичиджиро пикаеше сред тревата между дърветата. Очаквах след това да се отдалечи, но той някак си странно въздъхна и се върна край огъня. Сложи нови съчки при вече овъглените, протегна две ръце над огъня и многократно въздъхна. Червено-черният пламък хвърляше отблясъци върху месестата част на бузата му и пред погледа ми се очертаваше профилът на спътника ми. След това умората от деня ме надви и заспах. От време на време отварях леко очи и виждах Кичиджиро все така да седи край огъня.
На другия ден продължихме да вървим под безмилостните лъчи на слънцето. От все още влажната от вчерашния дъжд земя се издигаше бяла пара, отвъд хълма облаците блестяха ослепително. От известно време ме измъчваха главоболие и непоносима жажда. Без да забелязва болката, изписана на лицето ми, Кичиджиро от време на време пресичаше внимателно пътя и с пръчката, която носеше, смачкваше някоя змия, спотайваща се из тревите, и после я мяташе в мърлявата си торба.
„Ние, селяните, ядем тия змии вместо лекарство“, подмяташе Кичиджиро и разкриваше жълтите си зъби в хитра усмивка.
Защо снощи не ме предаде за триста сребърника? Това се питах дълбоко в сърцето си, докато то ме връщаше назад към онази най-драматична сцена от Библията, когато на масата Иисус се обръща към Юда и казва: „Каквото вършиш, върши го по-скоро“[26].
За мен, дори и след като станах свещеник, винаги е било трудно да достигна до истинския смисъл на тези думи. Сред носещата се белезникава пара, докато тътрех крака редом с Кичиджиро, напълно ме обзе мисълта за този ключов момент. Какви ли чувства е изпитвал Иисус, когато е изричал словата, с които да отпрати човека, продал Него самия за трийсет сребърника? Гняв? Или омраза? Или пък това са били думи, породени от любов? Ако е било гняв, то тогава Иисус го е лишил, единствено него измежду всички смъртни, от това, някога да получи спасение. Юда безропотно приел гневните думи, изречени от Иисус. Не би могъл да изкупи греха си дори и за вечни времена. Следователно излиза, че нашият Бог би позволил едно човешко същество никога да не бъде избавено от проклятието на греховете си.
От друга страна, няма как това да е истина. Иисус е искал да спаси дори и Юда, иначе никога не би го направил един от своите ученици. Но все пак защо не го е спрял, когато е видял, че се отклонява от правия път. Това е нещо, което не можех да проумея още от времето, когато бях семинарист.
Търсил съм отговор при различни свещеници. Спомням си, че по този въпрос се бях обърнал и към учителя Ферейра. Не си спомням ясно какво ми отговори, но това може би е знак, че отговорът му не е можал докрай да разсее съмненията ми.
„Нито от гняв, нито омраза. Това са думи, породени от отвращение“, ми каза той.
„Но, учителю, какво отвращение? Към всичко ли у Юда? В този момент Иисус престанал ли е да обича Юда?“
„В никакъв случай. Нека ти дам един пример. Да си представим, че съпругата е изневерила на съпруга си. Той не е престанал да я обича. Но не може и да ѝ прости това, че му е изневерила. Докато продължавал да обича съпругата си, изпитвал отвращение към тази нейна постъпка – подобни са били и чувствата на Христос към Юда.“
И така, когато бях млад, баналните разяснения на свещениците бяха неразбираеми за мен. Неразбираеми си остават и досега. Ако ми позволите да изкажа своето богохулно предположение, струва ми се, че Юда е бил просто разигравана нищожна пионка, кукла на конци, използвана, за да подсили славата на драматичния живот на Иисус и смъртта му на кръста. „Каквото вършиш, върши го по-скоро“… Причината да не кажа тези думи на Кичиджиро беше, разбира се, да предпазя себе си. Но също така, от позицията си на свещеник, желаех и се надявах той да не прибави ново предателство върху другите, които вече бе натрупал.
„Пътят е тесен, трудно е да се върви, нали?“
„Дали наблизо няма река?“
Жаждата ми беше станала нетърпима. Кичиджиро леко се подсмихваше и ме оглеждаше от горе до долу.
„Вода ли ви се пие, а? Май хапнахте повечко от сушената риба…“
Както и вчера, птици кръжаха в кръг в небето над нас. Когато погледнех нагоре, ми причерняваше от пронизващата бяла светлина. Прокарвах език по пресъхналите си устни и се разкайвах за непредпазливостта си. Заради една сушена риба допуснах непоправима грешка.