Напразно се озъртах за някакво блато. От всички страни на поляната се чуваше натежалото от жегата жужене на насекомите, от страната на морето идваше свеж полъх, понесъл миризмата на влажна пръст.
„Има ли река… река?“
„Даже и планински поток няма. Потърпете!“
Без да дочака отговор от моя страна, Кичиджиро се спусна надолу по склона.
След като силуетът му изчезна в сянката на скалите, наоколо изведнъж настъпи тишина. Чуваше се сух звук от насекоми, пърхащи с крилца сред парещите треви. Един гущер тревожно излази върху камъка и после светкавично се шмугна нанякъде. Докато се грееше на слънцето, гущерът втренчено ме изучаваше с изплашена физиономия, която досущ ми заприлича на изчезналия по стръмнината Кичиджиро.
Чудех се дали наистина отиде заради мен да търси вода? Или пък тайно да докладва на някого къде се намирам?
Тръгнах полека, подпирайки се на пръчката, жаждата ме мъчеше още по-нетърпимо, ясно осъзнавах, че онзи съвсем умишлено ми бе дал да ям риба. „След това Иисус, като знаеше, че всичко вече е свършено, за да се сбъдне Писанието, казва: жеден съм. Там имаше съсъд, пълен с оцет – спомних си аз. – Войниците напоиха гъба с оцет, надянаха я на исопова тръст и поднесоха на устата Му.“[27] Съзнанието ми се рееше отвъд реалността, в устата си усещах вкус на оцет, гадеше ми се, затворих очи.
В далечината дочух пресипнал глас, който ме викаше.
„Па-адре! Па-адре!“
Кичиджиро носеше бамбуков съд и небрежно тътреше крака насам.
„Защо избягахте?“
Тъжно ме погледна с гурелясалите си като на животно очи. Жадно впих устни в протегнатия към мен съд с вода и звучно преглъщах, без да се срамувам, глух за всичко около себе си. Малко вода потече между ръцете ми и намокри брадичката ми.
„Защо избягахте? И вие ли, падре, не ми вярвате?“
„Недей да се обиждаш. Изморен съм. Виж…Защо вече не ме оставиш сам.“
„Сам? Но къде ще отидете? Опасно e! Знам едно село, където тайно живеят християни… Там има и църква. И свещеник…
„И свещеник?!“ Неволно повиших глас. Дори и през ум не ми беше минавало, че на този остров може да има друг свещеник освен мен. С недоверие погледнах Кичиджиро.
„Да, падре. И не е японец. Така чух…“
„Не може да бъде!..“
„Вие, падре, не ми вярвате… . – както си седеше, започна да дърпа тревата и прошепна с тънък гласец: – Вече никой не ми вярва…“
„Заради това и си успял да оцелееш. А Ичизо и Мокичи потънаха към морското дъно като камъни.“
„Мокичи бе силен. Падре, ние приличаме на издръжлив разсад, който садят в полето. Но има и слаб разсад, него, както и да го ториш, както и да се грижиш за него, все за нищо не става. Падре, и аз по рождение съм слаб, също като тоя разсад.“
Очевидно реши, че сурово ще го упрекна, и с поглед на бито куче заотстъпва назад. Но аз не го осъждах, думите му само ме натъжиха. Да, Кичиджиро бе казал истината – не всички са се родили светци и герои. Ако не се бяха родили във времена на такива жестоки гонения, на много християни нямаше да им се наложи да избират между предателството и саможертвата и спокойно щяха да продължат да пазят благословената вяра. Но тези християни са били обичайните смъртни, физическият страх е бил по-силен от тях.
„Затова аз…. няма къде да отида. Затова се скитам из тия планини… падре.“
Сърцето ми се сви от съжаление. Накарах го да коленичи и той безропотно и боязливо, като магаре, сгъна колене на земята.
„Покайваш ли се заради Мокичи и Ичизо?“
Хората още от раждането си се делят на две категории. На силни и слаби. На светци и обикновени хора. На герои и на такива, които им се възхищават. В жестоки времена силните търпят, докато огънят ги гори или морето ги поглъща. А слабите като Кичиджиро се лутат в планините. „А ти самият какъв си?“, обърнах се към себе си. Ако не беше идеята за честта и дълга ми на свещеник, може би и аз като Кичиджиро щях да стъпя върху фумие…
„Боже, който бе разпнат на кръста…“
„Боже, който бе разпнат на кръста…“
„Боже, който бе увенчан с корона от тръни…“
„Боже, който бе увенчан с корона от тръни…“
Като дете, имитиращо майка си, Кичиджиро повтаряше едно след друго словата, които шептях, върху камъка отново полази гущер, от гората се чуваха изнемогващи гласове на цикади, полъхваше мирис на напечена от слънцето трева и се разстилаше над белите камъни. И тогава от посоката, от която бяхме дошли, се чуха стъпките на група хора. Силуетите им се показваха от шубраците и бързо приближаваха насам.