„Падре, простете ми! – Както бе коленичил, Кичиджиро викаше с глас, задавен в сълзи: – Аз съм слаб. Никога няма да бъда силен като Мокичи и Ичизо!“
Ръцете на мъжете ме приклещиха и ме повдигнаха от земята. Един от тях с презрение хвърли няколко сребърни монети в лицето на коленичилия Кичиджиро. Без да обелят и дума, ме избутаха напред. Залитайки от време на време, закрачих по сухия път. Веднъж се обърнах назад – в далечината видях малкото лице на предалия ме Кичиджиро. Лице с плашливи очи като на гущер.
Пета глава
Слънцето навън бе ярко, но в селото бе някак странно притъмняло. Докато го влачеха между бараки и колиби със сламени покриви, върху които бяха сложени малки камъни, за да не ги отвее вятърът, млади и стари селяни, облечени в дрипи, се трупаха като добитък и втренчено се взираха към него с блеснали погледи.
Може би са християни, поддаде се на илюзията той и насила се помъчи да се усмихне, но никой от събралите се не му отвърна. Само едно напълно голо дете, олюлявайки се, запристъпва напред. Някъде от задните редици, с риск да се препъне, веднага дотърча майката, с разрошена коса, хвана детето с две ръце и побягна обратно като куче. За да се пребори с треперенето на тялото си, свещеникът упорито си представяше нощта, в която Онзи човек бе заловен в маслиновата градина[28] и завлечен в двореца на Каяфа.
Когато излязоха от селото, ярката светлина го блъсна в челото. Зави му се свят и спря на едно място. Мъжът, който вървеше зад него, измърмори нещо и го подбутна напред. Той насила се усмихна и помоли за малка почивка, но мъжът с каменно изражение поклати отрицателно глава. Над окъпаното в слънчева светлина поле на тънък слой се носеше миризма на тор, чучулиги весело и звънко се надпяваха. Грамадно дърво, чийто вид му бе неизвестен, хвърляше на пътя приятна сянка, чуваше се свеж звук от шумолящите му листа. Пътят, който прекосяваше полето, постепенно се превърна в тясна пътека. След като достигнаха до хълмовете зад полето, вече в подножието на планината, от едната страна на пътя в нещо като падина забелязаха направена от тънки клони колиба. На фона на жълтеникавата почва, черната сянка на колибата ясно се набиваше на очи. Виждаше се група от четирима-петима души с вързани ръце – мъже и жени в селски дрехи, които бяха седнали при колибата. Изглежда, обсъждаха нещо помежду си, но когато видяха свещеника сред приближаващите хора, в миг замлъкнаха, невярващи на очите си.
След като заведоха духовника при останалите, доволни, че задачата им е приключила, надзирателите се отдадоха на безгрижни разговори помежду си. Не изглеждаха, като да са нащрек да не би някой да избяга. Когато падрето приседна на земята, четиримата или петима селяни около него с уважение сведоха глави.
За известно време свещеникът запази мълчание. Една упорита муха се опитваше да близне от потта, която се стичаше по челото му, и неуморно кръжеше около главата му. Заслушан разсеяно в пронизващото жужене и седнал така, че топлите лъчи да огряват гърба му, той постепенно бе обзет от някакъв вид приятно облекчение. Да, от една страна, разбираше, че са го заловили и че това е неоспоримата истина, от друга страна обаче, всичко наоколо бе изпълнено с такъв безметежен покой, че той започна да се пита дали всъщност това не беше просто илюзия. Незнайно защо, в този момент си спомни думите: „Помни съботния ден…“[29]. Надзирателите си приказваха и се усмихваха, все едно нищо не е било. Яркото слънце грееше в падината, над малката, сплетена от трева и клони, колиба. Дори и не бе допускал, че денят на неговото залавяне, който дълго, в страх и тревоги си бе представял във фантазиите си, ще се окаже толкова спокоен. Тук той изпитваше необяснима неудовлетвореност – липсата на трагизъм, на героизъм, съпътствали много други мъченици, както и самия Иисус, пораждаше у него чувство на разочарование.
– Падре – размърда завързаните си китки и заговори седящият до него мъж, който бе сляп с едното око, – какво се е случило с вас?
В миг всички останали селяни едновременно вдигнаха глави и демонстрирайки неприкрито любопитство, зачакаха отговора на свещеника. Тази групичка хора, подобно на животни, лишени от разсъдък, изобщо не подозираха каква съдба ги очаква. Когато свещеникът им отговори, че са го хванали в планината, отначало, изглежда, не разбраха думите му. Мъжът дори допря ръце до ухото си и отново попита. Най-накрая може би разбраха.
28
Гетсиманската градина – неголяма градина в местността Гетсимания, почитана като мястото, където Иисус Христос се моли в нощта на залавянето Му. – Б. пр.