– Ааа… - въздишка, изразяваща нещо подобно на съгласие и въодушевление, обхвана цялата група.
– Как само добре говори! – една от жените, явно впечатлена от японския на свещеника, викаше като малко дете. – Бива си го, нали!
Надзирателите само се подсмиваха на случващото се, без да се скарат или да прекъснат някого. Не само това, ами едноокият мъж доста свойски подвикна нещо на единия от тях, а той се усмихна и му отговори.
– Онези хора там – тихо се обърна свещеникът към жената – какво всъщност правят?
Последва отговор, че надзирателите са жители на селото и че също очакват пристигането на пратениците на държавната управа.
– Вижте, ние сме християни, но онези хора не са, те са жентилес.
Жената каза това така, сякаш подобно различие не беше от особено значение.
– Ето, хапнете…
Жената раздвижи завързаните си китки и от дъното на разгърдената си пазва извади две малки краставици, от едната отхапа тя, а другата подаде на свещеника. Още от първата хапка устата му се изпълни с ароматна свежест. Докато движеше предните си зъби като някаква мишка, свещеникът се замисли, че откакто бе дошъл в тази страна, бе причинил на бедните християни единствено неприятности. Бяха му дали колиба, в която да отседне, подариха му селските одежди, с които бе облечен и досега, благословен бе да получи и храна. Именно сега бе настъпил моментът, в който да им се отблагодари. Но у него нямаше нищо, което би могъл да принесе в дар – само собствените си постъпки и смъртта си.
– Как се казваш? – попита свещеникът.
– Моника – малко смутено отговори жената, сякаш да каже християнското си име бе, все едно да покаже едничкото украшение, което притежаваше.
Кой ли мисионер бе дал на тази жена, чието тяло цялото вонеше на риба, името на майката на всеизвестния свети Августин?
– А той? – посочи свещеникът към едноокия мъж, който все още разговаряше с надзирателите.
– Чокичи ли?.. Той е Жоан.
– Как е името на свещеника, който ви е кръстил?
– Не свещеник, а монах. Брат Ишида сàма, но вие, падре, навярно добре го познавате…
Свещеникът поклати глава. В тази страна тук не познаваше нито един друг свещенослужител, освен Гарпе.
– Наистина ли не го знаете?! – жената, изумена, се втренчи в него. – Та него го убиха в планината Ундзен…
– Защо всички сте толкова спокойни? – свещеникът най-сетне попита това, което го озадачаваше от началото. – независимо от това, че накрая може би и ние ще умрем по подобен начин?
Жената сведе очи и заби поглед в тревата при краката си. Мухите, примамени от миризмата на потта на падрето и жената, отново закръжаха около вратовете им.
– Не знам… Брат Ишида винаги казваше, че когато идем в параисо, там завинаги ще намерим спокойствие. Там не е нужно всяка година да се плащат непосилни данъци. Там не те морят нито глад, нито болести. И тежка работа няма. Всеки може да работи колкото си иска… – тя въздъхна. – така е, животът на този свят е само мъчение. Но в параисо нищо от това няма да го има, нали, падре?
„Раят съвсем не съществува във формата, в която ти си мислиш!“, понечи да каже свещеникът, но стисна устни. Очевидно тези селяни бяха учили катехизиса като деца, мечтаейки за Рая като за друг свят – без данъци, без усилен труд… И никой нямаше право безмилостно да разруши тази илюзия.
– Да, разбира се – премига той и прошепна, сякаш в душата си: – Там няма да ни лишат от нищо…
След това зададе още един въпрос:
– Чували ли сте за падре, наречен Ферейра?
Жената поклати отрицателно глава. Значи, и тук, както в Томоги, преподобният Ферейра никога не бе идвал? Или може би самото име Ферейра бе забранено да бъде споменавано сред тукашните християни, замисли се той.
Над падината се чу силен глас. Когато погледнаха нагоре, видяха върху една канара да стои нисък и леко закръглен възрастен самурай, който заедно с двама селяни гледаше към тях и се усмихваше. В мига, в който видя усмивката на самурая, в свещеника не остана съмнение, че това е същият човек, който бе водил разследването в Томоги.
– Каква жега само… – Самураят си вееше с ветрило, докато бавно заслиза по хълма. – Настъпва най-горещото време… В полето ще бъде истинска мъка.
Моника, Жоан и останалите положиха върху коленете си завързаните си ръце, след което вежливо се поклониха. С периферното си зрение старецът отчете присъствието на свещеника, навел глава като останалите, но игнорирайки всичко около себе си, продължи напред. Когато минаваше покрай тях, връхното му наметало сухо изшумоля, наоколо се разнесе благовонният аромат, с който бяха пропити дрехите му.