– В последно време изобщо не е падал дъжд… И пътят е прашен… На моите години е цяло изпитание да се добереш до тук.
Самураят приклекна между задържаните и без да спира да си вее около врата с бялото ветрило, подхвана:
– Не причинявайте повече неприятности на стар човек като мен…
Слънчевата светлина правеше усмихнатото му лице да изглежда някак плоско и свещеникът си припомни статуи на Буда, които бе виждал в Макао. В лика на Буда не бе видна никаква динамика на чувствата, каквато бе свикнал да открива в образа на Христос. Само мухите гръмко бръмчаха и кръжаха в кръг – тъкмо когато изглеждаше, че са си избрали вратовете на християните, те политаха към стария самурай, а после отново се връщаха.
– Вижте, не сме ви задържали, защото ви мразим. Искам добре да разберете нашите основания. Не бавите данъците си, старателно изпълнявате задължителния труд… Защо напразно да ви мразим? Ние най-добре знаем, че селяните са основата на държавата.
Жуженето на мухите се смесваше с отчетливите махове от ветрилото на стареца, възтоплият вятър довяваше отдалеч кудкудякане на кокошки. „Това ли е въпросното разследване – мислеше си свещеникът, забил поглед в земята като останалите. – Дали повечето от християните и мисионерите, преди да бъдат подложени на мъчения, е трябвало да изслушат тези ласкателно-притворни слова? И те ли са чували жуженето на мухите насред приспивното спокойствие?“ Той очакваше страхът внезапно да го връхлети, но странно, в нито едно ъгълче на сърцето му не се надигаше страх. Нямаше никакво ясно усещане нито за мъчения, нито за смърт. Мислеше за това, което предстоеше, с чувството, че все едно в дъждовен ден вижда в далечината огрян от слънцето хълм.
– Давам ви малко време да помислите, след това искам достатъчно разумен отговор.
След като спря да говори, притворната усмивка на самурая изчезна и лицето му се превърна в лице на някакъв китайски търговец в Макао с цялото му алчно и арогантно изражение.
– Да тръгваме!
Насядалите на тревата надзиратели едновременно се изправиха. Когато свещеникът понечи да стане като останалите, старецът го погледна и смръщи лице като маймуна. Това бе моментът, в който за пръв път в очите му проблесна искрата на ненавистта.
– Ей, ти! – подвикна той, изпъна се с все сили до предела на незначителния си ръст и положи ръка върху дръжката на меча си. – Остани!
С бледа сянка на усмивка свещеникът отново седна на тревата. Ясно му бе като бял ден, че старият човек, изпъчил като петел дребната си снага, усилено се стремеше да демонстрира превъзходството си над чужденеца и да се покаже пред пленниците. „Каква маймуна само – прошепна свещеникът в душата си. – Ей, ти, мъж, подобен на маймуна, не е нужно да си толкова нащрек, че да посягаш към меча. Не съм тръгнал да бягам.“
Свещеникът изпрати с поглед групата отдалечаващи се фигури на завързаните пленници, която изкачи хълма и се скри зад отсрещното плато. Hoc Passionis tempore, Piis adauge gratiam[30]… Към пресъхналите му устни напираха думите заедно с горчивината, която носеха. „Боже, не им пращай повече изпитания –шептеше той в сърцето си. – За тях ще бъде непосилно тежко. До този ден не са преставали да търпят – данъците, робския труд, мизерния живот, към всичко това още изпитания ли си им отредил?…“
Старецът надигна бамбуковия съд и подобно на пиле, пиещо вода, звучно преглътна.
– Виждал съм такива падрета като вас не един или два пъти. Също така съм ги разпитвал. – самураят навлажни устни и се обърна към свещеника с различен отпреди, сервилен тон. – Разбирате ли японски?
Леки облаци засенчиха слънцето, в падината притъмня, навсякъде сред тревите притихналите досега цикади извисиха натежалите си от жегата гласове.
– Селяните са глупави. Дали тези хора тук ще бъдат спасени, или не, зависи изцяло от вас, падре…
Свещеникът не разбра добре смисъла на тези думи, но от изражението на събеседника си почувства, че хитрият старец му готви някаква клопка.
– Селяните нямат силата да мислят със собствените си глави. Както и да се пазариш с тях, все нямат мнение и се връщаш там, откъдето си почнал… Но ако вие им кажете само една-едничка дума…
– Какво…? Какво да им кажа?
– Отречете се! – старецът звучно вееше с ветрилото и се усмихваше – Отречете се! Ето какво.
– А ако откажа? – свещеникът леко се усмихна и тихо каза: – Тогава ще ме убиете ли?
– О, не, не! – тъжно отговори самураят. – Няма да направим подобно нещо. Тогава селяните само биха станали още по-упорити. Така беше и в Омура, така беше и в Нагасаки. Неподатлив вид са това, християните.