Старецът тежко въздъхна, но за събеседника бе очевидно, че всичко е театър. Свещеникът дори изпитваше удоволствие да дразни този мъж, напомнящ му малка маймуна.
– Ако сте истински падре… би трябвало да проявите милосърдие към тия селяни…
Свещеникът почувства, че неволно е зяпнал от изумление. „Какъв простодушен стар човек! Да смята, че може да се наложи с помощта на такива детински аргументи?“ Това, което той забравяше обаче, бе, че ако този представител на властта беше по детски просто устроен, то той е прост и директен и в яростта си, защитавайки даден аргумент.
– Е, какво ще кажете?
– Накажете само мен – присви рамене свещеникът с цел да подразни другия.
На лицето на стареца започнаха да се преливат цветове на гняв и раздразнение, в далечното облачно небе слабо, едва-едва се чу остър звук на светкавица.
– Ония същества, как само ще страдат заради вас!
Вкараха го в колибата насред падината. През процепите на стените, сплетени от клони направо върху голата земя, белите слънчеви лъчи проникваха подобно на конци. Отвъд стените тихо се чуваха гласовете на надзирателите. „Къде ли отведоха онези селяни? Оттогава няма и следа от тях…“ Седнал на земята в колибата, обвил коленете си с ръце, свещеникът потъна в мисли за Моника, за едноокия мъж. А върху тях се наслагваха спомени от Томоги – Оматцу, Ичизо, Мокичи… Ако му се беше открила някаква възможност, най-малкото щеше да даде на тия християни поне кратка благословия. Това, че дори не бе помислил за подобно нещо, бе доказателство, че душевните му сили са отслабнали. Съжаляваше, че дори не бе питал онези несретници кой ден сме, кой месец… Постепенно загубил представа за поредността на месеците, вече не можеше да изчисли колко дни са минали от Великден, нито кой светец се чества днес…
Тъй като нямаше молитвена броеница, започна да произнася на латински Патер Ностер и Аве Мария с помощта на пръстите на ръцете си, но също както водата, изтичаща от устата на силно стиснал зъбите си болен човек, така и молитвите излизаха от устата му механично – кухи, лишени от съдържание. Всъщност вниманието му бе насочено по-скоро към гласовете на пазачите, които си говореха отвън. Какво ли им беше толкова смешно, че от време на време чак се смееха на глас? Мислите му, незнайно защо, отново го отведоха при онази градина, при запалените огньове, представяше си силуетите на слугите, носещи черни горящи факли в йерусалимската нощ – напълно безразлични към съдбата на един човек. Тукашните пазачи, които също бяха хора, се смееха и си приказваха с глас, който също показваше пълно безразличие към непознатия. Грехът, мислеше си той, не е това, което обикновено ни учат – да не крадем, да не лъжем. Истинският грях е, когато някой прегази живота на друг и после забрави за белезите, които е оставил след себе си. Nakis… прошепна той, докато мърдаше пръстите си, и тогава най-сетне моливата проникна в дълбините на душата му.
Внезапно лъч светлина се блъсна в затворените му клепачи. Един мъж отвори внимателно вратата на колибата, без да вдига шум, и се взря във вътрешността ѝ с малките си хитри очи. Когато свещеникът вдигна поглед нагоре, другият веднага се скри.
– Казваш, че е спокоен, така ли? – попита непознат глас пазача, който току-що бе надникнал вътре, след което вратата широко се отвори.
Нахлу поток от светлина, в който се очерта силуетът на мъж, но не на стария самурай отпреди малко, а на непознат японец, който не бе препасан с меч.
– Señor, Gracia![31] – заговори на португалски мъжът. Произношението бе странно и насечено, но без съмнение, думите бяха на португалски. – Señor… Palazera a Dios nuestro Señor.[32]
Думите достигаха до свещеника, който седеше като замаян насред светлината, струяща от вратата право в очите му. От време на време в думите имаше грешки, но смисълът им бе напълно ясен.
– Не се стряскайте, всъщност в Нагасаки и Хирадо има много преводачи като мен. Но вие, падре, владеете свободно японски! Знаете ли откъде съм научил португалски?
Без да чака да му отговорят, непознатият не спираше да приказва. И той, като самурая преди малко, докато говореше, непрестанно махаше с ветрилото, което стискаше в дланта си.
– Благодарение на свещениците от вашата страна бяха построени семинарии в Арима, Амакуса, Омура. Но това не означава, че съм станал вероотстъпник. Да, не мога да отрека, че получих кръщение, но още от самото начало, никога не съм имал стремеж да бъда монах или пък да приема християнството в душата си. В днешни дни един син на провинциален самурай[33] не може да разчита на нищо друго, за да се издигне в обществото, освен учението.
33
Jizamurai, известни също и като kokujin, са били господари на малки селски области във феодална Япония. Те често използвали своите сравнително малки парцели земя за разнообразни форми на земеделие. – Б. пр.