Мъжът старателно подчертаваше, че не е християнин. Запазил безстрастно изражение, свещеникът слушаше в мрака гласа на приказливия си събеседник.
– Защо не кажете нещо? – попита мъжът ядосано. – Такива като вас, падре, винаги са се подигравали с нас, японците. Познавах един падре Кабрал, той особено презираше всичко, свързано с нас. Независимо че живееше в Япония, присмиваше се на къщите ни, присмиваше се на езика ни, присмиваше се на храната ни, на обноските ни. Даже на завършилите семинария за нищо на света не позволяваше да станат свещеници.
Докато говореше, мъжът си спомняше миналото и все повече се разпалваше. Присвит, с ръце, обгърнали коленете му, свещеникът си мислеше, че гневът на непознатия мъж е истински. Не бе забравил, че в Макао преподобният Валиняно му бе говорил за падре Кабрал. Заради отношението му към японците, без съмнение, много християни се бяха отдръпнали от мисионерите и от църквата, с горчивина бе разказвал преподобният Валиняно.
– Аз не съм като Кабрал.
– Нима..? – мъжът тихо се засмя. – На мен нещо не ми се вярва…
– И защо?
В сумрака бе невъзможно да се разгадае изражението на преводача. Но и без това, от тихия присмех на събеседника си свещеникът можеше да се досети за скритата омраза и гнева, които таеше. Покрай работата си бе изслушал със затворени очи много изповеди в църковната изповедалня. „Този мъж иска да отрече не падре Кабрал – смътно си мислеше той, докато гледаше непознатия, – а по-скоро това, че някога е бил кръстен, своето собствено минало…“
– Не искате ли да излезем навън? Струва ми се, че падре вече не иска да бяга, да се крие…
– Така ли? Знае ли човек… – усмихна се свещеникът. – Не съм светец. Страх ме е от смъртта.
Японецът звучно се изсмя и каза:
– Не, не… Ако така възприемате нещата, искам внимателно да чуете това, което ще ви кажа. Смелостта понякога може да нанесе вреда на другите. Ние наричаме това сляпа смелост. Има много свещеници сред вас, обладани докрай от такава сляпа смелост, които нанасят вреда на Япония, а после забравят за това.
– Само неприятности ли ви донесоха мисионерите?
– Когато ти наложат да приемеш дар, който не искаш, на това му казваме натрапена услуга. Християнското учение прилича на такава натрапена услуга, ненужен подарък. Ние си имаме своя религия. И не смятаме тепърва да въвеждаме чуждоземна. Изучавал съм догмите на християнството, когато бях в семинарията, и честно да ви кажа, не съдържат абсолютно нищо, което би било полезно за японците.
– Изглежда, с вас не мислим по еднакъв начин – снижи глас и спокойно каза свещеникът. – Ако не беше така, нямаше да премина тези далечни морета и да дойда в тази страна.
Това бе първият дебат, който водеше с японец. Още от времето на Франциск Ксавие сигурно много свещеници бяха започвали споровете си с японските будисти по подобен начин, с подобна размяна на реплики. Преподобният Валиняно го бе учил да не подценява ума на японците, както и че те много добре знаят как се води спор.
– Нека ви попитам нещо – каза предизвикателно преводачът, докато затваряше и отваряше ветрилото си. – Християните твърдят, че Деус е извор на велико милосърдие и състрадание, че е в основата на цялата доброта и морал, а нашите будистки божества, понеже всички са смъртни, не могат да притежават такива морални ценности. И вие ли, падре, смятате така?
– Буда не може да избегне смъртта, така както всички ние не можем. Създателят е различен.
– Само един падре, който не е запознат с учението на Буда, може да твърди подобно нещо. Всъщност далеч не всички Буди са смъртни хора. Всички буди притежават три тела – хошин, ходжин, оге. Оге има множествено проявление и демонстрира осем същностни аспекта с цел да помага на човечеството и да му носи благоденствие. Проявлението на хошин няма нито начало, нито край, в това си тяло Буда въплъщава вечност и неизменност. В свещените сутри се упоменава като безкрайна константа. Само тези като вас, падре, християните, могат да си помислят, че всички буди са просто хора, но японците не смятат така.
Японецът каза всичко това на един дъх, все едно го бе научил наизуст. Без съмнение, досега бе разпитвал много мисионери и дълго бе отработвал най-подходящите начини, с които да ги накара да отстъпят. Затова и подбираше най-вече трудни думи, които самият той едва ли разбираше, мислеше си свещеникът.
– Но това, което вие отстоявате, е, че всички живи същества съществуват естествено в природата, че светът няма нито начало, нито край. – свещеникът целеше да контраатакува, като настъпи слабото място на опонента. – Нали така смятате?