– Да, точно така.
– Но всеки обект, който не е жив, не е способен да се движи, ако не бъде задвижен от друг обект. Как са се появили будите? Освен това, да, разбирам, че същността им е изтъкана от състрадание, но как е бил създаден светът в самото начало, преди тях? Нашият Деус e предвечен, създал е човека и е дал живот на всички други същества на земята.
– Излиза, че християнският Деус e създал също и злодеи, това ли искате да кажете? Ако е така, значи, Деус създава и зло?
Преводачът тихо се засмя, горд като победител.
– Не, не, различно е! – свещеникът неволно поклати глава. – Деус е създал всичко за добро. И в името на доброто е дарил хората с мъдрост. Само че има случаи, когато ние правим противното на това, което сме разгадали чрез мъдростта. И така се появява злото.
Преводачът презрително цъкаше с език. Самият свещеник не мислеше, че доводите му са били достатъчни, за да убеди опонента си. Диалогът вече не беше диалог, а по-скоро някаква игра на думи, в която всеки се хващаше за репликата на другия с цел да го срази на всяка цена.
– Престанете с тази софистика! Може и да ви се удава да убеждавате селяни, жени и деца, но мен няма да подведете с подобни приказки. Добре, нека ви задам един въпрос: След като Деус има толкова милостиво сърце, защо, преди да се достигне до пътя, който отвежда в рая, изпраща на хората различни мъчения и изпитания?
– Различни мъчения? Боя се, че грешите. Ако хората неотклонно следват Божите заповеди, те ще живеят в мир. Ако имаме желание да изядем нещо, то Деус не би ни забранил, никога не би ни тласнал към гладна смърт. Единственото, което сме длъжни да спазваме, е да отправяме молитви към Създателя. Също така, когато не можем да загърбим плътските си желания, Деус не ни задължава да избягваме жените. Той казва да имаме само една жена и да изпълняваме Неговата воля.
„Успях добре да му отговоря“, помисли си свещеникът, когато свърши да говори. В тишината на сумрачната колиба ясно се чувстваше, че преводачът е замлъкнал за момент, защото бе останал без думи.
– Достатъчно! Стига преливане от пусто в празно – раздразнено заговори посетителят, вече на японски. – не съм дошъл до тук, за да слушам празни приказки.
В далечината пропя петел. През открехнатата врата се промуши лъч светлина и освети безброй прашинки, които се носеха безметежно и се рееха във въздуха. Свещеникът седеше и ги наблюдаваше. Преводачът изпусна дълга въздишка.
– Ако не се отречете, селяните ще бъдат провесени в яма.
Свещеникът не разбра добре какво има предвид събеседникът му.
– Даа, телата на петимата селяни ще бъдат провесени надолу с главата в дълбока яма… за няколко дни.
– Ще висят в яма?
– Да, ако вие, падре, не се отречете.
Свещеникът замлъкна. Питаше се дали събеседникът му казва истината, или просто цели да го сплаши и се взираше с блеснали очи в мрака, сякаш за да намери там отговора.
– Уважаемият Иноуе… Вие навярно сте чували за него? Той е тукашният губернатор. Така или иначе, вие, падре, лично ще бъдете разпитан от него.
И-но-у-е… Сред останалите португалски думи, изречени от преводача, само тази трептеше като жива в ушите на свещеника. В миг цялото му тяло потрепери.
– След разпита при уважаемия Иноуе – продължи японецът с тон, досущ като на подчинен на губернатора – от християнската вяра се отрекоха падре Порро, падре Педро, падре Касола и падре Ферейра.
– Падре Ферейра?!
– Познавате ли го?
– Не, не го познавам. – свещеникът трескаво заклати глава. – Той принадлежи към друг орден. Не съм чувал името му. Никога не съм го виждал. Този падре… Той жив ли е?
– Разбира се, че е жив! Приел е японско име, живее в Нагасаки… с жена си. Би могло да се каже, че е доста уважаван…
Пред очите на свещеника внезапно изплуваха улиците на Нагасаки – град, който никога досега не бе виждал. Някак си в този въображаем град лъчите на залязващото слънце ярко осветяваха преплетените улици, малките домове с малките им прозорци. Облечен с дрехи като на преводача, по пътя вървеше учителят Ферейра… Не, това не може да бъде! Що за абсурдна фантазия!
– Не ви вярвам…
Преводачът подигравателно се изсмя и излезе навън. След като вратата отново се затвори, светлината, която се бе процеждала, рязко изчезна. Както преди малко, отвъд стената се чуваха гласовете на пазачите.
– Умен е, не може да му се отрече – говореше преводачът на пазачите, – но какво от това… и без това скоро ще се пречупи.
„Това за пречупването сигурно се отнася за мен“, мислеше си свещеникът. Докато седеше, прегърнал колене с ръцете си, четирите имена, които преди малко преводачът бе казал, сякаш рецитирайки, се врязваха в сърцето му. Не познаваше падре Порро и падре Педро, но в Макао определено бе чувал за падре Касола. За разлика от него, този португалски мисионер бе пристигнал тайно в Япония не през Макао, а през Манила, която официално бе територия на Испания. Тъй като след нелегалното му влизане в Япония известия от него напълно липсвали, йезуитският орден сметнал, че веднага след акостирането го е сполетяла славна мъченическа кончина. Зад фигурите на тези тримата бе лицето на Ферейра, когото той търсеше, откакто бе дошъл на японска земя. Ако думите на преводача нямаха за цел само да го сплашат, то значи, че мълвата се бе оказала истина – под натиска на губернатор Иноуе учителят Ферейра бе предал Църквата.