„След като дори и той се бе отрекъл, как ли аз ще издържа на изпитанието, с което предстои да се сблъскам?“ тревогата мигновено изпълни гърдите му. Свещеникът рязко тръсна глава, стараейки се насила да потисне тягостните предположения, които се надигаха в него, все едно му се гадеше, но колкото повече усилие полагаше да ги потисне, толкова повече те напираха, без да може да ги контролира.
„Exaudi nos, Pater omnipoténs et mittere digneris Sanctum qui custodiat, fovéat, protegat, visitet, taque defaendat omnes habitantes…“[34] Опитваше се да се разсее, като припяваше молитви една след друга, но те не носеха покой на сърцето му. „Боже, защо мълчиш? Защо винаги мълчиш, Боже?“, шептеше той…
Вечерта вратата отново се отвори. Един от пазачите постави пред свещеника дървена купичка с няколко парчета тиква и излезе, без да каже и дума. Когато поднесе храната към устата си, в носа го блъсна неприятна миризма като от пот. Тиквата, изглежда, бе сварена преди два-три дни, но гладът едва се търпеше, затова веднага я изгълта, както беше с кората. Докато все още дъвчеше, около ръцете му се въртяха няколко нахални мухи. „Станал съм същинско куче“, мислеше си той, докато облизваше пръстите си. Много отдавна са били времената, когато мисионерите често са били гощавани в домовете на феодалите и самураите. Тогава в пристанищата в Хирадо, Йокосеура и Фукуда редовно са пристигали богато натоварени португалски кораби и проповедниците не са страдали от недостиг на вино или хляб – всичко това той си спомняше от разказите на преподобния Валиняно. Без съмнение, хората по онова време са отправяли молитвите си, седнали на чисти и спретнати маси, и без да бързат, са се наслаждавали на храната си. Но какво от това? Сега той се нахвърли на тази кучешка храна, без дори да се помоли. Да отправяш молитви към Бог не изпълнен с благодарност, а за да търсиш помощта му, да изказваш несправедливи и зловредни мисли… Какво унижение, какъв срам за един свещеник! Разбира се, много добре осъзнаваше, че Бог съществува, за да бъде възхваляван, а не за да бъде обвиняван. Но в тези дни на изпитание, също като болния от проказа Йов, колко трудно се бе оказало за него да славословя Бога.
Вратата отново изскърца и се появи пазачът отпреди малко.
– Падре, трябва да тръгваме.
– Къде?
– Към пристанището.
Когато се изправи, леко се замая от глад. Навън вече бе притъмняло, дърветата наоколо се бяха привели, изтощени от лепкавата жега през деня. Около лицата им се въртяха комари, в далечината се чуваше крякане на жаба.
Тримата пазачи вървяха до него, но никой от тях не се опасяваше, че пленникът ще избяга. Шумно разговаряха помежду си, от време на време се смееха на глас. Един от тях се отдели и отиде да се изпикае в храстите. За миг си помисли, че стига да ги сръга и да се провре между тях, би могъл да избяга, но точно тогава пазачът, който вървеше пред него, рязко се обърна назад.
– Падре, в колибата бе задушно, нали..? – мъжът се усмихна, а лицето му излъчваше доброта. – Каква жега само!
При вида на добродушно усмихнатото лице на човека свещеникът изгуби всякакво желание за бягство. Ако избяга, без съмнение, вината за това щеше да падне върху тези селяни. Леко се усмихна и кимна към пазача.
Минаха по пътя, по който бяха дошли сутринта. С хлътнали очи, свещеникът се взираше във величественото дърво, разперило клони насред полето, огласявано надлъж и шир от жабешко крякане. Той помнеше това дърво. Сред клоните му големи птици махаха с крила и кряскаха с дрезгави гласове, които се смесваха със звуците на жабите и се понасяха в мрачна хармония.
Когато влязоха в селото, навсякъде от колибите се издигаше белезникав дим, който имаше за цел да пропъди рояците от комари. Някакъв мъж само по препаска стоеше, гушнал малко дете, а когато забеляза свещеника, отвори уста с глуповато изражение и се засмя. Няколко жени, свели пълни с тъга погледи, дълго се взираха към четиримата преминаващи.
34
Чуй ни, Боже Всемогъщи, и ни изпрати този, който ще опази, защити и спаси всички живи. (лат.) – Б. пр.