След селото отново последва поле. Пътеката започна да слиза надолу, докато накрая вятърът, наситен с миризмата на сол, не започна да гали плътта на хлътналите бузи на свещеника. В ниското, точно пред тях, беше така нареченото пристанище, което представляваше купчина от малки черни камъни, пригодена като място за акостиране; на брега бяха изтеглени две запуснати лодки. Докато пазачите редяха цепеници под една от лодките, свещеникът вдигна от пясъка розова мидена черупка и започна да играе с нея в ръката си. Това беше първото красиво нещо, което бе видял през целия този ден. Допря я до ухото си и от дълбините ѝ се чу нещо като едва доловим шум. Неочаквано някаква тъмна сила се надигна в него. С остър звук черупката се строши в дланта му.
– Качвайте се!
Събралата се на дъното на лодката вода бе мътна от прахта, усещаше я студена върху подутите си стъпала. С натопени във водата крака, свещеникът се хвана с две ръце за ръба на лодката, затвори очи и въздъхна.
Когато съдът бавно се раздвижи, хлътналите му очи разсеяно се насочиха към планината, в която се бе скитал до тази сутрин. Във вечерния сумрак планината се простираше синкавочерна, със заоблени форми, досущ като женска гръд. Когато погледът му отново се върна към брега, спря се на мъж, изглеждащ като просяк, който се бе втурнал насам. Докато тичаше, той подвикваше нещо, после се препъна и падна на пясъка. Това бе мъжът, който го бе продал.
Кичиджиро отново се изправи, силно викаше нещо. Чуваше се или като освиркване, или като хленчене, но свещеникът не разбираше какво иска да каже. Странно, но той не изпитваше нито възмущение, нито омраза. В душата му властваше чувство на примирение – рано или късно, все щяха да го заловят. Най-сетне разбрал, че няма да догони лодката, Кичиджиро застана като стълб сред разбиващите се в брега вълни, вперил поглед към нея. Фигурата му малко по малко се смаляваше във вечерната мъгла.
Вечерта достигнаха до някакъв залив. В просъница, през полуотворените си клепачи свещеникът видя как пазачите отпреди малко слязоха от лодката и на тяхно място се качиха други трима. Досегашните и новопоявилите се разговаряха помежду си на някакъв местен диалект, наситен със звучни съгласни, който крайно изтощеният пленник не желаеше да положи усилие да разбере. Само от време на време в разговора на групата различаваше „Нагасаки“, „Омура“ и смътно помисли, че мястото, където го водят, е в един от тези два града. Когато бе в колибата, имаше сили да се моли за съдбата на задържаните като него – едноокия мъж и жената, която му даде краставица, а сега вече нямаше сили да се моли не само за други хора, но дори и за себе си. Не чувстваше нищо друго, освен че му е все едно къде го водят и какво ще правят с него оттук нататък. Затвори очи и отново потъна в сън, но от време на време леко се пробуждаше и чуваше монотонния плясък на веслата. Един от мъжете гребеше, другите двама мълчаливо клечаха с мрачни лица. „Боже, да бъде Твоята воля!“, зашепна молитва, сякаш насън, и помисли, че емоционалното състояние, в което бе изпаднал в момента, дори и на пръв поглед да приличаше на готовността, с която толкова светци бяха поверили себе си на Божието провидение, всъщност съществено се различава. „Какво ще стане с теб? Да не си започнал постепенно да губиш вярата си?“, чу глас в дълбините на съзнанието си, но сега му бе мъчително дори да го слуша…
– Къде сме? – обърна се с прегракнал глас към тримата нови пазачи, когато за пореден път отвори очи, но те бяха като сковани от страх и отговор не последва.
– Къде сме? – попита още веднъж, този път силно.
– Йокосеура – тихо и боязливо отговори един от тях.
Йокосеура… Неведнъж бе чувал името на това място от падре Валиняно. Това бе пристанището, създадено от падре Фройс и падре Армейда с разрешението на местния феодал, където португалските кораби, пристигали дотогава в Хирадо, започнали да пускат котва единствено там. На върха на хълма била построена йезуитска църква, а до нея свещениците изградили огромен кръст. Той бил с такива внушителни размери, че отдалеч да се забелязва от мисионерските кораби, добрали се най-сетне до Япония след дълги дни и нощи плаване сред далечни морета. В деня на Възкресение Христово местните японци, със запалени свещи в ръце, изкачвали хълма, пеейки църковни химни, и посещавали храма. Самият феодал често ходел в църквата и не след дълго дори получил кръщение.
Свещеникът седеше в лодката и се взираше, търсейки пристанище или село, което да напомня на Йокосеура, но и морето, и сушата бяха като пребоядисани с черна боя, не се виждаше нито една светлинка. Никъде не се мяркаха нито село, нито къщи. Кой знае, може би и тук, както в Томоги и Гото, тайно пребивават християни. А дали те знаят, че точно сега, свит и треперещ в малка лодка като бездомно куче, един свещеник прекосява морето? Когато попита един от пазачите къде е Йокосеура, след известно колебание той му отговори: