– Там няма нищо.
Селото било подпалено, а жителите му до един прогонени. Мъртво мълчание бе надвиснало над сушата, над морето не се чуваше нито звук, освен глухия плясък на вълните, блъскащи се в корпуса на лодката. „Защо изостави всичко след Себе си? – прошепна смирено свещеникът. – Защо дори и селото, което издигнахме за Теб, остави да се превърне в пепел? Защо, когато хората бяха прогонени, не им даде знак, който да им вдъхне кураж, а бе безмълвен като мрака, който ни заобикаля? Защо? Само ми кажи защо? Ние не сме толкова силни като Йов, на когото бе отредено изпитанието на проказата. Йов е светец, а тези християни са само бедни, слаби човешки същества. Те не могат безкрайно да понасят изпитания. Не им причинявай повече страдания.“ Свещеникът отправяше молитви, но морето бе все така студено и мракът упорито пазеше мълчание. Чуваха се само еднообразните глухи удари на веслата.
„Май вече за нищо не ме бива…“, мислеше си той, докато тялото му трепереше. Чувстваше, че ако Божието милосърдие не му изпрати кураж и нови сили, повече няма да може да издържи. Изведнъж плясъкът на веслата спря, единият от мъжете извика, вперил поглед навътре в морето:
– Има ли някой там?
Веслата на тяхната лодка не се движеха, но някъде се чуваше шум, подобен като от гребане.
– Сигурно е нощен риболов… зарежи. Зарежи! – прошепна по-старият от двамата мъже, които досега бяха мълчали.
– Ееей, кой е там? Какво правиш там?
Веслата на среднощната риболовна лодка замряха и слаб глас отговори нещо. На свещеника му се стори, че е чувал този глас и преди, но не можеше да си спомни къде.
Рано сутринта пристигнаха в Омура. Вятърът малко по малко разпръсна млечнобялата мъгла и пред изтощения му поглед в единия край на сушата между дърветата се показаха белите стени на замък. Изглеждаше все още недовършен, скелето от греди така си и стоеше. Ято гарвани пресичаха небето над гората. На фона на замъка, плътно прилепени една до друга, се виждаха къщи със сламени и тръстикови покриви. За пръв път пред очите му се разкриваше японски град. Когато наоколо започна бавно да просветлява, той забеляза, че всеки един от пазачите държеше до краката си дебела пръчка – очевидно им бе заповядано, ако в пленника проличи идея за бягство, без колебание да го изхвърлят в морето.
На кея вече се бяха струпали множество самураи, облечени в косоде[35] и препасани с внушителни мечове, а около тях се бе събрала гъста тълпа от зяпачи. Къде изправени, къде седнали на скалите около брега, навикваните от самураите зрители търпеливо чакаха акостирането на лодката. Когато свещеникът слезе, сред навалицата се разнесоха възгласи. Съпровождан от неколцина самураи, духовникът си проправяше път между хората и срещна няколко лица на мъже и жени, вперили в него измъчени погледи. Той не пророни нито дума, лицата също като него бяха безмълвни. Докато продължаваше напред, свещеникът леко повдигна ръка и направи знак на благословия. В същия миг по лицата пробяга тревога – някои сведоха глави, други дори ги извърнаха. Ако всичко бе нормално, той щеше да постави в плътно стиснатите им устни късче хляб от Христовото тяло. Но сега нямаше нито бокал, нито вино, нито олтар, за да отслужи света литургия.
Когато го качиха на неоседлан кон и пристегнаха въже около китките му, множеството бе огласено от подигравателни провиквания. Така нареченият град Омура, с многобройните си къщи със сламени покриви, почти не се различаваше от селата, които бе виждал досега. Боси жени със свободно падащи коси по гърбовете им, носещи косоде, под което бяха увити с още катове плат, стояха край пътя, наизвадили разни морски дарове, дърва за горене, зеленчуци. Сред тълпата имаше и облечени с хакама[36] и суикан[37] изпълнители на бива[38], както и бонзи, изцяло в черно, които вдигаха глави към него и му се надсмиваха подигравателно. Пътят бе тесен и дълъг, от време на време свещеникът усещаше върху лицето си камъчетата, които децата хвърляха по него. Ако думите на преподобния Валиняно бяха истина, то Омура бе мястото, където мисионерите бяха положили най-много усилия за разпространението на вярата. Построени били много християнски храмове, семинария, това бил град, в който и самураи, и селяни до един „слушаха словата ни с голям ентусиазъм“, както бе писал падре Фройс в писмото си. Знаеше се, че самият феодал бе станал ревностен християнин наравно с по-голямата част от знатната си фамилия. Докато сега децата хвърляха камъни, бонзите грозно го заплюваха и ръсеха ругатни, а охраняващите го самураи и пръста си не помръдваха, за да ги възпрат.
35
Вид японско традиционно облекло, подобно на кимоно, може да се носи както като връхна, така и като долна дреха. - Б. пр.
38
Струнен инструмент, подобен на лютня. Под акомпанимента на бива са се рецитирали предимно будистки текстове от странстващи музиканти (biwa hoshi), често пъти незрящи, на външен вид като монаси. – Б. пр.