Пътят се виеше покрай морето и водеше към Нагасаки. Когато подминаха селцето Судзуда, достигнаха до самотна къща на земеделци, цялата потънала в непознати за него бели цветя. Самураите спряха конете си и наредиха на един от мъжете, които ги следваха пеша, да донесе вода, която после само веднъж поднесоха към свещеника. Всичката вода изтече от устата му, като само намокри измършавялата му гръд.
– Гледай! Колко е голям само!
Някакви жени дърпаха децата си за ръкавите и подигравателно се кискаха по негов адрес. Когато процесията отново бавно и тромаво пое по пътя, той се извърна назад. Несъзнателно го бе обзела тъга, че повече никога няма да види обкичената с бели цветове растителност. Самураите свалиха високите си шапки, избърсаха потта от челата си, пооправиха прическите си – до един загладени от челото нагоре и с пристегната щръкнала опашка на тила, и продължиха напред, възседнали конете си. Веднага зад тях, улисани в шумни разговори, следваха петима-шестима пеши стражари, въоръжени с лъкове. Пътят, по който напредваха, побеля от прах и се заизвива, и тогава свещеникът забеляза пред тях фигурата на просяк, който ги следваше, превит над тоягата си. Беше Кичиджиро. Тътреше се със същия мърляв и разпасан вид, както тогава на брега, когато с отворена уста бе гледал след лодката. Като видя, че свещеникът гледа към него, той стреснато се скри под сянката на съседното дърво. Свещеникът нямаше обяснение защо мъжът, който го бе продал, го бе последвал чак дотук. Неволно в гърдите му нахлу подозрението, че гребецът в другата лодка сред нощното море всъщност може би е бил Кичиджиро.
Докато се клатушкаше на гърба на коня с хлътнали от умора очи, той унесено поглеждаше от време на време към морето. Днес то бе мрачно, с черни отблясъци. На хоризонта се виждаше сивият силует на голям остров. Не беше ясно дали това бе островът, из който до вчера се бе лутал…
След Судзуда пътят постепенно се напълни с хора, които отиваха или се връщаха от някъде. Имаше търговци, водещи натоварен с багаж добитък, странници с ниско нахлупени големи сламени шапки, загърнати с леки роби и с гети на краката, мъже със сламени наметала. При вида на странното шествие от пристъпващи една зад друга жени с островърхи шапки, от които се спускаха воали, скриващи лицата им, всички се дръпнаха от двете страни на пътя, зашеметени като от сблъсък с нещо необикновено, и впериха смаяни погледи пред себе си. Имаше и селяни, които захвърляха мотиките си на полето и се завтичаха към пътя. Преди му бе интересно да наблюдава облеклото, външния вид на японците, но сега на изнуреното му сърце изобщо не му бе до това. Само затвори очи и дума по дума, с пресъхнал език зашепна молитвата Кръстен път – вечерната молитва, която помнеше от манастира. Това бе молитва, добре позната на всички духовници и вярващи, която малко по малко извиква в съзнанието ти цялата мъка около Страстите Христови, когато Той излязъл през вратите на храма, поел по стръмния път към Голгота и понесъл кръста, олюлявайки се стъпка по стъпка, а огромното множество любопитно го следвало. „…дъщери йерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си… понеже, ето, наближават дни…“[39] Свещеникът си спомни тези свети слова. Много векове назад Този човек с пресъхналия си език бе вкусил от всички тези мъки, които самият той изпитваше сега. Това споделено чувство, по-сладко и от най-сладката вода, напои и развълнува сърцето му.
„Pange lingua…Пей, език мой! – както беше на коня, почувства как по страните му се стичат сълзи. – Bella Premunt hostilia, Da robur, fer auxilium![40]… Каквото и да ме сполети, няма да се отрека…“
След пладне минаха през град, наречен Исахая. Стигнаха до имение, оградено от всички страни с ров и огромен зид, направен от кал, а навсякъде наоколо бяха пръснати къщици със сламени и тръстикови покриви. Когато процесията стигна пред една от къщите, някакви мъже, препасани с ножове, се приближиха да поздравят самураите и донесоха два големи дървени съда, пълни с варен ориз. Докато самураите се хранеха, свещеникът за пръв път бе свален от коня и завързан за едно дърво като куче. Около него приклекнаха неколцина низвергнати клетници[41] със сплъстени коси, които с блестящи като на животни погледи не спираха да се взират в него. Дори нямаше сила да се усмихне на горките хора. Някой постави пред него счупена съдинка с варено просо. Замаяно погледна нагоре и видя Кичиджиро.
41
Става въпрос за прослойката хинин (букв. не-човек), нисша извънкастова група, съставена от скитници, просяци, пазачи, носачи, надзиратели, комедианти и други. По време на феодалното общество през периода Едо (1603–1868) всички, които не са спадали към основните четири касти на самураите, селяните, занаятчиите и търговците, са се смятали за отхвърлени, нечисти. – Б. пр.