Клекнал близо до другите, Кичиджиро от време на време поглеждаше крадешком насам. Когато погледите им се срещнаха, той припряно извърна лице. Свещеникът го гледаше със строго изражение. Когато го бе видял на брега, бе толкова изморен, че не усети в себе си чувство на ненавист, но сега повече не бе способен на никакво великодушие към този човек. Изведнъж в него нахлу споменът за това, как на поляната му бе дал сушена риба, от която гърлото му бе пламнало от жажда. „…Каквото вършиш, върши го по-скоро“ – самият Христос бе хвърлил тези гневни слова в лицето на предалия го Юда. Дълго време свещеникът бе мислил, че тези думи са в противоречие с Христовата любов, но сега, като гледаше към този мъж, който, клекнал като пребито куче, от време на време уплашено вдигаше очи, в душата му се надигаше тъмно, жестоко чувство. „Хайде, махай се! – заклейми го в сърцето си. – Каквото вършиш, върши го по-скоро.“
Самураите приключиха с храната и отново възседнаха конете си. Свещеникът също бе качен на коня и процесията бавно продължи напред. Отново заваляха подигравателните подвиквания на бонзите, децата мятаха камъчета. Мъже, водещи натоварени крави, странници, загърнати с леки роби, вдигаха удивени погледи към самураите и се взираха в свещеника. Всичко си бе съвсем като преди. Погледна назад и видя Кичиджиро, който ги следваше на разстояние, облегнат на тояжката си. „Хайде, махай се! – прошепна свещеникът в сърцето си. – Хайде!“
Шеста глава
Небето беше притъмняло. Облаци бавно преваляха през планинския хребет и се спускаха към ширналите се поля. Такава бе пустата равнина Чизукано. Докъдето стигаше поглед, се виждаше гола, черно-кафява земя; само тук-там зеленееха редки островчета пълзящ храсталак. След като се посъветваха, самураите наредиха на стражарите да свалят свещеника от коня. Толкова дълго се беше друсал на гърба на коня с вързани ръце, че като стъпи на земята, той неволно приседна от мъчителна болка, пронизала рязко вътрешната част на бедрото му.
Един от самураите извади лула с дълъг мундщук и я запали. За първи път, откакто бе в Япония, свещеникът виждаше тютюн. Самураят дръпна дълбоко няколко пъти, след което изпусна дима и подаде лулата на спътника си. Стражарите ги наблюдаваха с неприкрита завист.
Те още дълго се взираха в далечината на юг – едни стояха, други седяха върху скалата, имаше дори някои, които пикаеха на сянка под скалата. На север небето все още се синееше, но на юг се трупаха тежки, вечерни облаци. Свещеникът от време на време поглеждаше към пътя, по който бяха дошли, но от Кичиджиро нямаше и следа – къде ли беше изостанал? Сигурно насред пътя се бе отказал да се прокрадва след тях и бе свърнал нанякъде…
– Идат! Идат! – развикаха се най-сетне стражарите, като сочеха някъде на юг.
Там, в далечината, се появи същото като това тук множество, съставено от самураи и мъже, следващи ги пеша, което бавно приближаваше насам. Пушещият лула самурай веднага се метна на коня си и препусна с всички сили насреща им. Без да слизат от конете, те си размениха почтителни поклони с предвождащия отряда конник и свещеникът разбра, че от тази минута го предаваха в ръцете на новопристигналите.
След кратка размяна на реплики, конвоят, който го бе съпровождал от Омура, обърна конете и скоро изчезна от поглед, отправил се на север, където все още слънчевите лъчи се подаваха иззад облаците. Пристигналите от Нагасаки самураи го обградиха, качиха го на неоседлан кон и отново поеха на път.
На склона на хълма, сред шубраците, се издигаше затворът. Току-що построен, той изглеждаше като склад; отвътре подът беше леко повдигнат над земята, предната част беше с толкова нисък таван, че бе невъзможно да се изправиш в цял ръст. Светлината се процеждаше през малко прозорче с решетки и един отвор в дървената врата, през който едва минаваше чинията с храна, която подаваха на свещеника един път дневно. Бе виждал затвора отвън веднъж, като пристигна, и след това, когато два пъти го водиха за разпит – отвъд бамбуковата ограда, чиито островърхи пръти стърчаха страховито навътре, се виждаха равните тръстикови покриви на колибите, в които живееха стражарите.
Когато го докараха, нямаше други затворници освен него. Както в колибата си на оня остров, той седеше по цял ден неподвижно, потънал в мрак, а до него долитаха гласовете на пазачите. Понякога от скука те го заговаряха и така той разбра, че затворът се намира в околностите на Нагасаки, но не му стана ясно къде точно бе спрямо центъра на града. През деня до него достигаха гръмките гласове на работниците, звуци от сечене на дървета, от забиване на пирони – не бе трудно да се досети, че районът наоколо се разрастваше. Паднеше ли нощта, от гъсталака наблизо се чуваха гласовете на горските гълъби.