Независимо от всичко, животът в затвора се оказа странно мирен и безметежен. Тревогата и изтощението, които го преследваха по време на скиталчеството му из планините, сега му се струваха като потънала в забрава, отдавнашна история. Не можеше да предположи какво ще му донесе утрешният ден, но у него нямаше почти никаква тревога. Изпроси си от пазачите парче плътна японска хартия и шнур и така си направи броеница. С нея прекарваше дните в молитви и дълбоки размисли над стиховете от Писанията. През нощта, легнал на пода, се вслушваше в песента на горските гълъби и зад затворените му клепачи се нижеха една по една сцени от живота на Иисус. Още от детските си години той виждаше светлия лик на Иисус – въплъщение на въжделенията и идеалите му. Лицето на Иисус, проповядващ пред събралото се в планината множество; лицето на Иисус, пресичащ по здрач Галилейското езеро… Даже и в моментите на жестоки мъчения, лицето Му и за миг не бе изгубвало прелестта си. Мекият поглед на ясните, проникващи и в най-дълбоките кътчета на човешката душа очи бе прикован в свещеника. Лицето, което не може да обиди, не може да причини зло никому… И когато мислеше за това, чувстваше, че тревогата и страхът се отдръпват, подобно на малки вълнички, кротко попиващи в крайбрежния пясък…
Откакто бе дошъл в Япония, за пръв път прекарваше дни, изпълнени със спокойствие. Дори си помисли, че ако дните се нижат все така, може би това е знак, че и смъртта му не е тъй далеч… Тъй тихо минаваха дните и нежно понасяха сърцето му. На деветия ден обаче, без предупреждение, го изведоха навън. Ярката слънчева светлина проряза като с меч хлътналите му очи, отвикнали от слънцето сред полумрака на тъмницата. От дърветата, подобно на каскада, се лееше песента на цикадите, алени цветя, нацъфтели зад колибата на пазачите, привлякоха погледа му. Едва сега забеляза на какво беше заприличал – брадата и косата му бяха прораснали като на скитник, ръцете му бяха изтънели, все едно са телени пръчки, месото на задните му части се бе стопило. Най-напред си помисли, че са го извели за разпит, но се оказа, че бе отведен в колибата на пазачите и вкаран в килия с дървен под, оградена отвсякъде с решетка от дървени пръчки. Нямаше никаква идея защо го бяха преместили тук.
На следващия ден всичко се изясни. Обичайната тишина бе внезапно разкъсана от гневните гласове на пазачите, след което се чу нестройно влачене на крака – през затворническата порта в двора бяха довлечени няколко души – мъже и жени, които до предния ден са били натикани в непрогледна килия, подобна на тази, в която доскоро бе и той.
– Мърдай, ако не искаш да бъдеш наказан! – злобно крещяха стражарите.
А пленниците непреклонно отвръщаха:
– Спрете да ни блъскате! По-полека!
Така свадата между пазачите и затворниците продължи известно време, след което утихна. С настъпването на вечерта от затвора неочаквано се извисиха гласовете на пленниците, припяващи молитви: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки веков. Амин“…
Сред вечерната мъгла гласовете на мъжете и жените изригнаха като фонтан и после постепенно замряха. „Не въведи нас в изкушение…“ В гласовете, издаващи тези напеви, се чувстваше някакво особено състояние, изпълнено с печал и стенания. Премигвайки с хлътналите си очи, падрето раздвижи устни в унисон с молитвата: „Досега пазиш мълчание, но няма да си вечно безмълвен!“…
На следващия ден свещеникът попита пазачите дали може да посети затворниците, които под строг надзор прекопаваха двора. Когато излезе навън, петима-шестима от тях вяло размахваха мотики, а щом го видяха, стъписано извърнаха глави насам. И тогава той си спомни, че вече ги беше виждал. Спомни си дори и избелелите им парцаливи селски дрехи. Разбира се! Но като погледнаха насам, не ги позна веднага, защото от затворническия живот в лишената от светлина килия на мъжете им бяха пораснали бради и дълги коси, а лицата на жените бяха бледи като платно.