– Каква среща… Падре сàма! – провикна се една от жените. – Никога не бих си и помислила …
Да, това беше жената, която в оня ден извади от пазвата си и протегна към него краставица. До нея стоеше едноокият мъж, приличащ на просяк, който дружелюбно се усмихваше, разкривайки кривите си жълтеникави зъби.
От този ден, получил разрешение от пазачите, свещеникът ходеше два пъти дневно, сутрин и вечер, в затвора, където бяха християните. По това време пазачите все още бяха благосклонни, мислейки, че по този начин биха предотвратили евентуална вълна на недоволство сред затворниците. Без вино и хляб свещеникът не можеше да отслужи литургия, но пък заедно с тях произнасяше Кредо, Патер Ностер и Аве Мария, а имаше и възможност да изслушва изповедите им.
„Не се надявайте на кралете, на сина човешки, в когото няма спасение. Духът му излиза от него, а той се връща в своята земя, и тогава изчезват и мислите му. Блажен е онзи, който има Бога Яков за свой помощник, който се уповава на своя Бог, сътворил небето и земята, морето и всичко в тях…“[42]
Докато шептеше на затворниците една след друга думите на старозаветния псалм, всички го слушаха, притаили дъх, никой даже и не покашляше. Пазачите също слушаха в пълно мълчание. Досега бе произнасял тези строфи някак машинално, никога от дъното на душата са, както сега – отправени към християните, както и към самия него. Наситени с нов смисъл и тежест, една подир друга думите изпълваха душата му.
Настъпил е часът на върховно страдание – с патос говореше той. – Но Бог никога няма да ви остави. Той ще измие кръвта от раните ни. Бог няма завинаги да остане безмълвен…
Паднеше ли вечер, свещеникът извършваше за затворниците тайнството на изповедта. Поради липса на изповедалня, той изслушваше приглушения шепот на каещите се, като притискаше ухо към отвора, през който подаваха храната на затворниците. Останалите, в старанието си да не пречат, се скупчваха в някой ъгъл. Когато се замислеше, че за първи път след Томоги в този затвор можеше да изпълнява задълженията си на свещенослужител, тайно се надяваше животът му тук да продължи вечно.
След като бе изслушал изповедите, изваждаше хартията, която бе изпросил от пазачите, и с едно перо от кокошка, намерено на двора, малко по малко описваше спомените си от момента на акостирането на японска земя. Разбира се, не беше ясно дали писанието му изобщо щеше да стигне до Португалия; можеше пък някой християнин и да успее тайно да го предаде на китаец в Нагасаки… С тази едничка слаба надежда той плъзгаше перото по хартията.
През нощта, докато седеше в мрака, от горичката се чуваше гу-гу, гу-гу… до него достигаха гласовете на горските гълъби. В този момент той чувстваше устремения към него взор на Иисус. Ясните сини очи го гледаха със състрадание; в Божите черти се четяха спокойствие и непоколебима увереност. „Боже, нали повече няма да ни обръщаш гръб“, шепнеше свещеникът, взирайки се в лика Му, и тогава: „Аз няма да ви изоставя…“, стори му се, че дочува отговор. Разтърси глава, ослуша се, но в крайна сметка единственият звук, който долови, бяха гласовете на гълъбите. Мракът беше наситено черен. И въпреки това той усети мигновено облекчение, сякаш сърцето му бе пречистено.
Един ден резето щракна и през вратата се подаде главата на един от пазачите.
– Преобличай се! – извика той и постави един кат дрехи на дъсчения под – Виж! Съвсем ново житоку, а вътрешният плат е от памук… Вземай, вземай, за теб са!
След което пазачът се впусна да обяснява, че житоку се нарича облеклото на будистките бонзи.
– Благодаря за честта… – промълви свещеникът и на изпосталялото му лице изплува усмивка, – но си ги вземете. На мен нищо не ми трябва.
– Няма да ги вземеш, така ли!? Няма да ги вземеш..? – Пазачът клатеше глава като дете, но едновременно с това гледаше алчно към дрехите. – Но те са подарък от чиновниците на самия губернатор!
Като сравни вида на протритите си одежди с тези съвсем нови дрехи, свещеникът се замисли защо ли от управата му даряваха облекло на бонза? Питаше се как ли трябваше да го възприеме – като състрадание към затворник от администрацията на губернатора или като поредната хитра стратегия? Така или иначе, беше му ясно, че тези дрехи днес поставяха началото на отношенията му с властите.