Преводачът веднага схвана същността на дискусията. Възрастният мъж с големите уши, който седеше отпред, както досега свеждаше към свещеника поглед, изпълнен със симпатия.
– А ние смятаме, че истината е универсална – каза накрая свещеникът, като най-сетне успя да отвърне на усмивката на стареца. – Вие току-що проявихте съчувствие към мъките и лишенията ни. Горещо се възхитихте от така дългото ни пътуване към страната ви през бурни и опасни морета. Кажете тогава, какво би могло да крепи тези стотици мисионери, минаващи през подобни страдания, ако не вярата им в универсалната истина? Истината е единна за всички страни и времена – затова се и нарича „истина“. И ако учението беше истинно за Португалия, а лъжовно за Япония, ние не бихме го нарекли „истина“.
От време на време преводачът се запъваше и търсеше думите, след което, с безизразно като на кукла лице, продължаваше да превежда на останалите четирима. Единствено старецът, седнал пред Родригеш, няколко пъти поклати глава одобрително, сякаш беше напълно съгласен с казаното. Докато кимаше, постави дясната си длан върху лявата и бавно започна да ги трие една в друга.
– Всички свещеници твърдяха едно и също, но все пак… – внимателно предаде думите на друг самурай преводачът. – Все пак даже плодородното дърво може да изсъхне на чужда почва. В другите страни дървото на християнството е зелено и обсипано с цветове, но при нас, в Япония, листата му завяхват и нито една пъпка не се разлиства по клоните му. Падре, не сте ли се замисляли за различните почви, различните води…?
– Не, листата няма да завехнат и пъпки няма как да не се появят! – разпалено възрази свещеникът. – Мислите си, че нищо не знам, така ли? Дори в Европа, да не говорим за Макао, където пребивавах известно време, изключително добре се знае за работата на тукашните мисионери. Чувал съм, че е имало времена, когато много японски феодали са допускали християнското учение и вярващите в тази страна са били над триста хиляди…!
Старецът, както обикновено, кимна няколко пъти, като постоянно потриваше длани. Останалите самураи с каменни лица слушаха думите на преводача, докато само възрастният човек сякаш напълно симпатизираше на свещеника.
– И ако не излизат нови листа и не разцъфват цветовете, значи, почвата е лошо наторявана!
Гласът на цикадата отпреди малко вече не се чуваше, но лъчите на следобедното слънце бяха все по-безпощадни. Самураите бяха като сконфузени, без да знаят какво да кажат. Свещеникът почувства с гърба си как християните в затвора са наострили уши, за да не изпуснат и думичка, и си помисли, че беше удържал победа. Топла вълна на радост бавно се надигна в гърдите му.
– За какво започнахте цялата този дискусия? – промълви тихо той, гледайки към земята. – Каквото и да кажа, вие няма да промените убежденията си, нито пък аз имам намерение да преосмислям чувствата си…
Докато говореше, изведнъж усети как емоциите в него се разбушуваха. Колкото повече чувстваше вниманието на християните зад гърба си, толкова повече му се искаше да изглежда герой.
– Пък и за какво да говоря?! – възкликна той. – Все едно, чака ме наказание!
Преводачът механично преведе думите му на по-висшестоящите от него. От слънчевата светлина плоското му лице изглеждаше още по-равно. И тогава за пръв път непрестанно мърдащите се ръце на стареца застинаха, той категорично заклати глава и впери поглед в свещеника, сякаш успокояваше внуче, което е направило беля.
– Ние не наказваме свещениците без причина…
– Но не така ви учи Иноуе сàма! Ако беше той тук, незабавно щеше да ми наложи наказание!
При тези думи чиновниците звучно се разсмяха, сякаш бяха чули шега.
– Какво толкова смешно казах?
– Падре, това е Иноуе сàма, губернаторът на Чикуго, той е пред вас.
Свещеникът втренчи изумен поглед във възрастния мъж пред себе си. Отсреща старецът по детски наивно гледаше към него и потриваше ръце. Свещеникът не познаваше друг, който да бе преобръщал представите му до такава степен. Така отчетливо си бе представял бледото коварно лице на мъжа, когото самият Валиняно наричаше истински дявол, поставил на колене много от мисионерите – а сега пред него седеше този кротък, доброжелателен и разбиращ човек!
След като прошепна две-три думи на самурая до него, Иноуе, губернаторът на Чикуго, с усилие се надигна от пейката. Останалите го последваха и след миг процесията се скри зад вратата, откъдето бе дошла. Чу се писък на цикада. Под лъчите на искрящото като слюда следобедно слънце сенките на безлюдните пейки се очертаваха върху земята още по-черни. И тогава, без да има конкретна причина, някакво изгарящо чувство изпълни гърдите на свещеника и той усети, че очите му се напълват със сълзи. Чувство, подобно на това, да си осъществил велика мисия. От притихналия досега затвор изведнъж някой подхвана песен: