Когато падна мрак, той отново надзърна между решетките – човекът с наметалото, без дори да помръдне, упорито стоеше под дъжда. Пазачите като че ли се отказаха и повече не излязоха от бараката, където обикновено седяха.
Когато мъжът се обърна насам, погледите им се срещнаха. Както и предполагаше, оказа се Кичиджиро. С уплашено изражение, той впери поглед в свещеника и отстъпи две-три крачки назад.
– Падре! – каза той с глас, наподобяващ скимтене на куче. – Падре, моля ви, чуйте ме! Да се изповядам искам, моля ви, чуйте ме!
Свещеникът дръпна лицето си от прозореца и запуши уши, за да не чува гласа му. Не можеше да забрави вкуса на сушена риба и изгарящата жажда в онзи момент. В сърцето си чувстваше, че дори и да се опита да прости на този мъж, горчивината и гневът в паметта му все още не са избледнели.
– О, падре! Падре! – продължаваше да нарежда с жалостив глас, досущ като малко дете, залепено за майка си. – Аз, падре, през цялото време ви лъгах. Няма ли да ме чуете? Ако вие, падре, ме презирахте… то аз също изпитвах омраза към вас и всички, които бяха около вас! Да, аз стъпих върху фумие… Мокичи и Ичизо са силни. Аз не мога да бъда тъй силен.
Изгубили търпение, пазачите излязоха навън с тояги в ръце, а Кичиджиро побягна, продължавайки да крещи.
– Чакайте, аз имам какво да кажа! И тези, които са стъпили върху фумие, и те имат право на глас. Да не мислите, че съм бил изпълнен с радост, когато съм стъпвал върху фумие. Тоя същият крак ме боли! Боли ме! Деус ми повели да подражавам на силните, аз, когото Той създаде слаб по рождение. Та това е насилствено и несправедливо!
Крясъците му от време на време заглъхваха, докато постепенно се превърнаха с жални стонове, които пък преминаха в плач.
– Падре! Как ли ще я кара такова мекотело като мен? Тогава не ви издадох затуй, защото исках парите. Просто бях заплашен от управниците…
– Още ли си тук? Веднага да се махаш! – провикваха се пазачите, протегнали глави от бараката. – Да не очакваш, че ще ти се размине?
– Падре, моля ви, послушайте ме. Постъпих лошо. Направих нещо, което не мога да поправя. Ей, стража! Аз съм християнин! Хвърлете ме в тъмницата!
Свещеникът затвори очи и монотонно занарежда Кредо[45]. В момента действително изпитваше някакво облекчение от това, че бе обърнал гръб на мъжа, горчиво леещ сълзи под дъжда. Дори и Иисус да се бе молил, беше ли отправял молитви за Юда и тогава, когато той се бе обесил насред Кърваво поле? В Библията не пишеше за това, но дори и да бе споменато, сега той не намираше в себе си смирението, необходимо да се породи подобно чувство. Не знаеше докъде можеше да вярва на този мъж. Да, той молеше за прошка, но това може би бе плод на моментна възбуда.
Постепенно гласът на Кичиджиро затихваше, докато накрая съвсем замлъкна. Свещеникът надзърна през решетките и видя как разгневените пазачи яростно го ръчкаха в гърба, водейки го към една от килиите.
С настъпването на нощта престана да вали. Донесоха дажбата – шепа варен ориз, примесен с просо и парче осолена риба. Рибата вече се бе вмирисала и не ставаше за ядене. Както и досега, чуваха се извисените в молитва гласове на християните. След като беше получил разрешение от пазачите да посети килията на несретниците, свещеникът завари Кичиджиро напълно отделен от другите, сврян в стеснената част на помещението. Останалите християни отказваха да го приемат сред тях.
– Бъдете нащрек с този мъж – приглушено нареждаха към свещеника. – властта използва отреклите се… кой знае, може да ни устройват капан.
От местната администрация използваха вероотстъпниците, като ги внедряваха сред християните с цел детайлно да проучат действията им или да ги подтикнат да загърбят вярата си. Кой знае дали Кичиджиро отново не бе получил пари и не му бе поверена подобна задача? А и за свещеника все още бе напълно невъзможно да му се довери след всичко, случило се досега.
– Падре – разбрал, че свещеникът е дошъл, Кичиджиро се обади от мрака, – позволете ми да ви се изповядам. Позволете ми да направя изповед за повторно приемане на вярата…
Връщане към вярата означаваше някой, който веднъж се бе отрекъл от нея, да приеме отново християнството. След като чуха думите му, останалите християни подигравателно се разхихикаха:
– Е, казахме ли ви! Говори каквото му хрумне… Ей ти, защо изобщо дойде тук? Глупак такъв!
Но свещеникът нямаше никакво право да откаже да извърши тайнството на изповедта. Когато поискат от него да извърши тайнство, това не е нещо, което той би могъл да остави на чувствата си да решат дали да приеме, или да откаже. Изпълнен с вътрешна съпротива, той отиде към мястото, където се намираше Кичиджиро. Вдигна ръка, с която извърши жест на благословия, механично зашепна молитвата, приближавайки устни до ухото на изповядващия се. Когато отвратителният дъх от устата му го лъхна в лицето, сред мрака в съзнанието му изплуваха жълтите зъби и хитрите очи на мъжа до него.