Приведени напред в угоднически поклон, стражарите поставиха увито в парче плат фумие в пространството между дървените пейки и селяните, след което се върнаха на първоначалните си места.
– Тобей от Кубо-но-ура на остров Икицукиджима!
Един от чиновниците произнесе името, докато разгръщаше свитъка в ръцете си. Четиримата все така седяха като в унес. Един от стражарите припряно се приближи до седящия най-вляво и го потупа по рамото, но той само махна с ръка и продължи да седи неподвижно. След два-три удара с тояга и сръчкване в гърба, тялото на човека се прекатури напред, но той не направи никакъв опит да се помръдне от мястото, където се бе свлякъл.
– Чокичи от Кубо-но-ура!
Едноокият тръсна два-три пъти глава, досущ като малко дете.
– Хару, от Кубо-но-ура!
Жената, която бе дала на свещеника краставица, седеше, превила гръб и с клюмнала глава, и когато пазачът я блъсна, така си и остана наведена и дори не погледна нагоре.
Назоваха и последния от тях – стареца Матаичи, но и той остана неподвижно клекнал на земята.
Чиновниците нито надигаха гневни гласове, нито изричаха обиди. Все едно от самото начало бяха предполагали каква ситуация ще последва, те седяха на пейката и тихо говореха нещо помежду си, после изведнъж се изправиха и се изтеглиха към бараката на стражарите. Слънцето се извисяваше точно над затвора и сипеше лъчите си директно върху четиримата, които бяха оставени навън. Техните фигури, коленичили и опрели глави в коленете си, хвърляха черни сенки върху земята, цикадите отново подеха песента си, сякаш раздираха искрящия въздух.
Християните и стражарите започнаха през смях нещо да си говорят. Предишното разделение между разследващи и разследвани вече по нищо не се усещаше. От бараката на стражарите един от чиновниците нареди всички затворници, с изключение на едноокия Чокичи, да бъдат върнати в килията.
Свещеникът отлепи ръце от решетката, която бе стискал досега, и приседна на дъсчения под. Не знаеше какво ще се случи оттук нататък. Но макар и в неведение, това, че някак безметежно бяха успели да преодолеят днешния ден, породи у него чувство на успокоение, което се разля в гърдите му. Достатъчно бе, че денят е приключил мирно. Колкото до утрешния, дано и утре да е жив.
– Не е ли жалко да го захвърлим?
– Да, ужасно ще е жалко…
Не разбираше за какво е разговорът, но дочуваше понесените от вятъра откъслечни фрази – част от неангажиращ разговор между стражарите и едноокия мъж. Една муха влетя през решетката и докато приспивно бръмчеше с крилца, взе да кръжи около свещеника. Изведнъж някой се втурна в двора. Отекна оловно тежък и тъп звук. Когато свещеникът се вкопчи в пръчките на решетката, чиновникът вече бе приключил със задачата си и прибираше искрящия си на слънцето остър меч. Трупът на едноокия мъж бе проснат възнак. Стражарите хванаха краката му и тромаво го повлякоха към ямата, която християните бяха изкопали. От мъртвото тяло течеше черна кръв, като навсякъде оставаше следа, подобна на пояс.
Изведнъж откъм затвора прозвуча пронизителен женски писък. Писъкът се проточи, все едно бе напев от песен. След като гласът замлъкна, всичко наоколо потъна в гробна тишина, само вкопчилите се в решетката ръце на свещеника конвулсивно трепереха.
– Хубаво си помислете! – Друг от чиновниците заговори с лице към затвора, загърбил помещението на свещеника. – Какъв е смисълът да пропилеете живота си? Изтощително е, да, но колкото по-бързо приключите с това, толкова по-скоро ще се махнете от тук. В края на краищата не ви караме да настъпвате с вътрешно убеждение. Ако формално положите крак, това няма да засегне убежденията ви.
Един от пазачите подвикна нещо и поведе Кичиджиро към двора. Гол, само по препаска, с несигурни крачки, Кичиджиро дойде пред чиновниците, няколко пъти сведе глава, след което повдигна измършавелия си крак и го положи върху фумие.
– А сега се разкарай!
Чиновникът с раздразнено изражение посочи към портата и Кичиджиро незабавно се втурна, като замалко не се препъна. Нито веднъж не се обърна към малката килия, където беше свещеникът, а и на него, така или иначе, вече му бе все едно.
Белите лъчи на слънцето безмилостно изгаряха опустелия двор. Сред ослепителната пладнешка светлина по земята ясно си личаха черни петна. Това бе кръвта, изтекла от трупа на едноокия.
Също като преди, цикадите продължаваха да пеят, издавайки стържещи звуци. Въздухът не помръдваше. Също като преди, една муха с пронизително бръмчене кръжеше около лицето на свещеника. Външният свят ни най-малко не се бе променил. Всичко си беше същото, независимо от смъртта на едно човешко същество.