„Така, значи, било… – свещеникът изпадна във вцепенение, както бе вкопчен за пръчките на решетката. – Така, значи, било…“
Това, което го бе разтърсило, не бе неочакваният инцидент. Не можеше да проумее спокойствието в двора, гласовете на цикадите, бръмченето на мухата… Един човек бе умрял, а външният свят, все едно нищо не се бе случило, все така продължаваше обичайните си дела. Няма по-голяма нелепост! Та това ли е мъченичеството? А Ти, защо мълчиш? Не би могъл сега да не знаеш, че този едноок селянин умря заради Теб. Ако е така, защо продължаваш с това безмълвие? Тази пладнешка тишина? Жуженето на мухата, непотребните и чудовищни неща, на които обръщаш гръб, все едно изобщо нямат отношение към Теб. Това… това е непоносимо.
„Kyrie eleison! Господи, помилуй!“ Постепенно устните му затрептяха и зашепнаха молитвените думи, но молитвата пресъхна от езика му. „Господи, повече не ме изоставяй! Повече не ме захвърляй така необяснимо! Това молитва ли е? Дълго време вярвах, че молитвата е с цел да бъдеш възхваляван, а когато просто отправям думите си към теб, това е едва ли не богохулство. Почувствах, че отведнъж в мен се надига смях. В деня, когато най-сетне бъда убит, дали и тогава, също както сега, светът наоколо ще продължава все така безразлично? Дали и след като бъда убит, цикадите ще пеят, а мухите приспивно ще бръмчат и ще летят наоколо? Чак такъв герой ли искам да бъда? Дали жадувам смърт повече заради суетата, отколкото заради истински скромното мъченичество? Дали искам християните да ме прославят, да отправят молитви към мен, да казват за мен, че този падре е бил светец?“
Обвил колене с ръцете си, свещеникът за известно време неподвижно седеше на пода. „А от шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час.“[47] В часа, когато Онзи човек угаснал на кръста, откъм храма отекнали звуците на три медни тръби – една дълга, една къса и още една къса. Започвала подготовката за празнуване на Пасха. Първосвещеникът, облечен в дълга светлосиня роба, се изкачил по стъпалата на храма, пред жертвения олтар засвирила флейта. В този момент небето притъмняло, слънцето изчезнало зад облак „и ето, храмовата завеса се раздрала надве, от горе до долу“[48]. Това бе представата за мъченичество, за която бе мислил дълги години. Но мъченичеството на селянина, което бе видял със собствените си очи, бе същото като колибите, в които живееха, като дрипите, които покриваха телата им, бе също толкова жалко и неугледно.
Седма глава
Бяха изминали пет дни, когато една вечер се състоя втората му среща с Иноуе, владетеля на Чикуго. Неподвижността на въздуха през деня бе нарушена и когато листата на дърветата най-сетне оживено зашумяха от повея на вечерния бриз, свещеникът бе заведен в помещението на пазачите, където с господаря на Чикуго седнаха един срещу друг. Губернаторът не бе довел със себе си никой друг освен преводача. Когато заедно с един пазач свещеникът бе въведен в помещението, Иноуе държеше с две ръце голяма купичка и бавно отпиваше гореща вода.
– Дължа ви извинение, че дълго време не успях да се срещна с вас. – докато държеше купичката, той се взираше в свещеника с големи, изпълнени с любопитство очи. – Разни дела наложиха престоя ми в Хирадо…
След като разпореди на преводача да бъде донесена гореща вода и за свещеника, на лицето му заигра лека усмивка и той спокойно заразказва за пребиваването си в Хирадо.
– Съветвам и вас, падре, ако ви се удаде случай, поне веднъж да посетите Хирадо.
С репликите си Иноуе сякаш всячески признаваше свободата на свещеника.
– Градът е разположен в подножието на замъка на клана Мацуура, но също има и планина, спускаща се към закътан залив.
– От мисионерите в Макао съм чувал, че градът е прекрасен.
– Не бих го нарекъл точно „прекрасен“, по-скоро е интересен. – владетеля на Чикуго поклати глава. – Когато наблюдавам града, се сещам за една история, която дочух отдавна. Принц Такенобу Мацуура от Хирадо имал четири наложници. Тези наложници се ревнували една друга и споровете помежду им не секвали. Най-накрая принцът не можел повече да ги издържа и прогонил и четирите от двореца си. Ах, впрочем подобни приказки май са забранени за един падре, който е дал доживотен обет за въздържание…
– Принцът е постъпил наистина мъдро.
Напрегнатият допреди малко свещеник се поотпусна от непринудения маниер на говорене на Иноуе.