– Всеки момент ще ги качат в лодката, а лодката ще изведат в открито море. Морето в залива е толкова дълбоко, че с поглед не можеш да достигнеш дъното.
Оловносините монотонни вълни все така ръфаха брега. Облаците закриха слънцето и тъмносиви, се надвесиха ниско над земята.
– Погледнете! Един от чиновниците говори нещо на падре Гарпе! – каза преводачът с напевен тембър. – Какво ли си говорят?… Навярно чиновникът казва нещо като: „Падре, който въплъщава истинското християнско милосърдие, сигурно е изпълнен със съжаление към тримата, увити в слама. Нима ще гледате безучастно как биват убивани?“.
На свещеника ясно му просветна какво искаше да каже преводачът. Гневът премина през тялото му, подобно порив на вятъра. Ако не беше божи служител, с всички сили би извил врата на мъжа до себе си.
– И уважаемият губернатор също заяви, че ако падре Гарпе дори и с една-единствена дума каже, че се отрича, животът на тримата ще бъде пощаден. Самите те още вчера, в канцеларията на управата, стъпиха върху фумие…
– И продължавате да издевателствате над настъпилите? Дори сега? – продума свещеникът, останал без дъх, без да може да продължи.
– Вижте, ние не целим отричането от вярата на подобни незначителни хорица. По многобройните японски острови има колкото щеш такива селяни, предани на християнството. За да настъпи обрат, нужно е първо свещениците да отстъпят от вярата си.
– Vitaim praesta puram, iter para tutum…[52]
Свещеникът понечи да изрецитира Ave Maris Stella, но вместо молитвени слова, сърцето му го тласна назад и отчетливо чу гласовете на цикадите в миртовите дървета, пред него се разкри гледката към вътрешния двор, където върху нажежената от слънцето земя се проточваше самотна червено-черна кървава следа. Бе дошъл в тази страна, за да жертва живота си за хората, а в действителност японските християни един по един губеха живота си заради него. Нямаше представа какво да направи. Християнската догматика, която бе изучавал до момента, не бе достатъчна, за да разграничи ясно дали една постъпка е правилна, или грешна, добра или лоша. Ако Гарпе откажеше да обърне гръб на вярата си, тримата щяха да потънат в залива като камъни. Ако пък се оставеше на съблазните на чиновниците, то това щеше напълно да съсипе живота му. Как ли трябваше да постъпи?
– И така, как ли ще отговори онзи Гарпе, а? Чувал съм, че християнството учи, че милосърдието е над всичко, че самият Деус е милосърдие… Ей!…Лодката…
Изведнъж двама от увитите и пристегнати в сламени рогозки християни, препъвайки се, се спуснаха да бягат. Чиновниците ги сграбчиха за гърбовете и затворниците се строполиха върху пясъка. Само Моника, цялата увита като пашкул, неподвижно се взираше в сиво-синьото море. В сърцето на свещеника изплува споменът за смеха ѝ, за вкуса на краставицата, която бе измъкнала от пазвата си и му бе дала.
„Можеш да се отречеш! Можеш да се отречеш!…“ Свещеникът в сърцето си зовеше Гарпе, който в далечината, с гръб към него, слушаше думите на чиновника.
„Можеш да се отречеш! Не, не… Не трябва!“
Стисна очи, чувствайки как потта се стича по лицето му, и извърна поглед встрани от страх пред това, което предстоеше да се случи.
„А Ти, защо мълчиш? Защо и в такъв момент отново мълчиш?“ Когато отвори очи, трите пашкула, блъскани от чиновниците, се придвижваха към лодката.
„Аз ще се отрека. Ще се отрека!“ Думите напираха в гърлото му, готови да излязат навън. Стисна силно зъби и удържа гласа си.
Двамата пазачи, въоръжени с копия, вървяха след затворниците, след това навиха кимоната си около слабините, качиха се в лодката, която леко се залюля и започна да се отделя от брега. „Все още има време. Не стоварвай цялата вина за това върху Гарпе и мен. Това е отговорност, която Ти сам трябва да поемеш!“ Гарпе се затича, още на брега вдигна ръцете си и скочи в морето. Заплува към лодката сред пелена от водни пръски. Докато плуваше, се чуваха виковете му:
– Чуй молитвите ни…
Гласът му, който не бе нито отчаян вой, нито гневен крясък, изчезна, заедно със скриващата се между вълните черна глава.
– Чуй молитвите ни…
Чиновниците се надвесваха през ръба на лодката и оголваха зъби в усмивка; един от тях сграбчи копието си, дразнейки Гарпе, който се мъчеше да достигне лодката. Главата му се скриваше в морето и гласът му секваше, след това, сякаш е подхвърлян от вълните черен отпадък, той пак се показваше на повърхността, лек като перце; гласът му, по-слаб от преди, макар и на пресекулки, продължаваше да се извисява.