След като празникът обон приключи, за известно време в Нагасаки настъпи спокойствие. В края на месеца беше така нареченият Ден за благодарност, когато старейшини от селата около Нагасаки, Оямаура и Ураками поднасяха на губернатора сандъци с ранна реколта ориз.
Първи август, наречен още хассаку, беше ден, в който различни държавни чиновници от цялата околност, редом с представители на старите градове, облечени в бели летни кимона, пристигаха на официална визита при местния губернатор.
Луната постепенно нарасна, докато съвсем се напълни. Сред смесената горичка зад затвора всяка нощ гълъб и бухал пееха един на друг, извисявайки сходните си гласове. Над горичката висеше съвсем кръглата луна, някак злокобно обагрена в червено, като току се показваше и скриваше в един черен облак. Старите хора шушукаха помежду си, че нищо чудно през годината да се случат лоши неща.
Тринайсети август. В домовете на Нагасаки се редяха блюда със сурова риба и зеленчуци, варяха се сладки картофи и соеви зърна. На този ден чиновниците, както и други служители на губернатора му поднасяха морски дарове и традиционни сладки в знак на дълбока почит, а той от своя страна им раздаваше саке, супа и различни видове данго.
Същата нощ пазачите до късно се гощаваха със саке, придружено със сладки картофи и соя. Мракът бе изпълнен с непрестанно боботещите им гласове и потракването на чинии. Свещеникът седеше с изправен гръб, подвил крака под себе си, докато сребристите лъчи на луната се плъзгаха по костеливите му рамене. Изнемощелият му силует се отразяваше в отсрещната стена. От време на време подплашена от нещо цикада политаше с кратък писклив вик. Затворил хлътналите си очи, той търпеливо понасяше дълбокия мрак. В тази нощ, докато всички хора, всички същества, които познаваше, бяха потънали в дълбок сън, през него преминаваше и дълбоко в гърдите му дълбаеше като със свредел една друга нощ, подобна на тази… Насред пепелявата земя на Гетсимания, просмукана от горещите изпарения по пладне, присвит встрани от спящите си ученици, беше Онзи човек. И мъката Му бе болезнена като смъртта, потта Му капеше като капки кръв…Образът Му насищаше съзнанието на свещеника. Макар и стотици пъти да бе мислил за Него, скърбящото Му, облято в пот лице му се бе струвало някак далечно. Но тази нощ за пръв път ликът с хлътнали бузи сякаш се фокусира под клепачите му.
Дали и Той през онази нощ бе предусетил мълчанието на Всевишния и бе потръпнал от уплаха? Свещеникът не искаше да мисли за това. Но неочаквано през сърцето му пробяга вътрешен глас, който той понечи да заглуши, като яростно два-три пъти тръсна глава. Отново виждаше дъждовното море, в което потънаха Мокичи и Ичизо, завързани за водните кръстове. Морето, в което главата на преследвалия лодката, останал вече без сили Гарпе, се носеше на повърхността като парче дърво. Морето, в което една след друга вертикално бяха потънали сламените фигури. Морето се простираше необятно и тъжно, а в това време над него Бог упорито продължаваше да мълчи.
„Eloi, Eloi, lama sabachthani.“[53] Внезапно този глас заедно със спомена за оловносивото море пронизаха гърдите му. „Eloi, Eloi, lama sabachthani…“ В петък, в шест часа, гласът Му отекваше от кръста, отправен към потъналото в плътен мрак небе. Относно този момент дълго време мислите на свещеника бяха свързани само с Неговата молитва, но никога с това, че може би тя е била породена от боязън пред Божието мълчание.
Дали Бог наистина съществува? Ако Бог не съществува, а той бе прекосил толкова морета, за да дойде до този малък безплоден остров, носейки едно-единствено семе, то досегашният му живот би послужил единствено за посмешище. Тогава и животът на едноокия мъж, обезглавен насред огласяното от цикадите пладне, също би бил за посмешище. И животът на Гарпе, който бе плувал след лодката на християните, също би бил за посмешище. Свещеникът се обърна към стената и се изсмя с глас.
– Ей, падре, какво е толкова смешно?
Натрапчивите гласове на пиещите саке надзиратели вече бяха секнали, въпросът дойде от друг пазач, докато минаваше край вратата, връщайки се от мястото, където бе ходил по нужда.
Когато настъпи сутринта и изгарящите лъчи отново нахлуха през решетката на прозореца, свещеникът възвърна силите си и успя да се отърси от налегналото го снощи чувство на самота. Протегна две ръце напред, подпря главата си в дъсчената стена и с кух глас зашепна редове от псалм: „Давидов псалом. Непоколебимо е сърцето ми, Боже; Ще пея, а още ще славословя с душата си. Събуди се, псалтирю и арфо; Сам аз ще се събудя на ранина. Ще Те хваля, Господи, между племената“[54]. В детството си винаги когато гледаше синьото небе, когато гледаше вятъра, веещ сред плодните дръвчета, сърцето му се връщаше към тези библейски строфи. По онова време Бог не беше обект, предизвикващ боязън, който носи мрачни съмнения, както бе сега, а беше по-близък до него съмишленик, който съществува в хармония с тази земя, който го караше да чувства радост.