На върха на каменни стълби се извисяваше храмова порта. Зад искрящите в светлината на залеза двери се забелязваше неголям будистки храм, зад който имаше кафеникава урва, преминаваща в стръмна планина. Частта, в която живееха будистките монаси, бе потънала в мрак, по дъсчения под невъзмутимо се разхождаха две-три кокошки. Показа се един млад бонза, погледна враждебно свещеника с блеснали очи и без дори да поздрави преводача, набързо изчезна.
– Бонзите ненавиждат падрета като вас. – Не без удоволствие каза преводачът, след което седна на дъсчения под и зарея поглед към вътрешната градина. – Да стоите все така, обърнат към стената, е отрова и за тялото, и за духа. Престанете с безсмисленото си упорство, то на никого не носи добро.
Както обикновено, свещеникът почти не слушаше отправените към него подигравателни думи на преводача. Повече го вълнуваше да разпознае странната миризма, примесена с други, която внезапно бе подушил – не беше миризма от благовонните пръчици, нито на влага, нито от храната на японците. Странната миризма беше на месо. Макар и дълго време да не бе вкусвал месо, бе достатъчно чувствителен, за да усети едва доловимия мирис.
В далечината отекнаха стъпки. Бавно се приближаваха насам от другата страна на дългия коридор.
– Успяхте ли да се досетите с кого предстои да се срещнете?
В този миг лицето на свещеника се изопна и той за пръв път леко кимна. И сам не разбираше защо коленете му неволно се разтрепериха. Знаеше, че все някога щеше да дойде моментът, когато ще срещне този човек, но не бе си представял, че ще е на подобно място.
– Май вече е настъпил моментът да се срещнете – каза преводачът, докато се наслаждаваше на треперещата фигура на другия. – Както каза уважаемият губернатор.
– Уважаемият Иноуе?
– Точно така. Идващият насам също искаше да ви види.
Зад фигурата на застаряващ монах, облечен в почти черно кимоно, с наведена глава пристъпваше Ферейра. Тъй като дребничкият възрастен монах с все сили бе изпъчил гърди, привелият до него внушителното си тяло Ферейра изглеждаше още по-раболепно. Беше досущ като грамадно добиче, с вързано около врата му въже и теглено против волята му. След като старият монах спря, Ферейра безмълвно хвърли бегъл поглед към свещеника, след което кръстоса крака на пода в ъгъла на огряното от западното слънце дъсчено помещение. Всички потънаха в дълго мълчание.
– Падре – най-накрая отрони свещеникът с треперещ глас, – падре…
Ферейра леко повдигна наведеното си лице и с жалостив поглед за миг погледна към свещеника. Първо в погледа му едновременно се прокраднаха сервилна усмивка и срам, след което, някак предизвикателно, той нарочно обърна към него широко отворени очи.
Свещеникът от своя страна също не знаеше какво да каже. Гърдите му тежаха, чувстваше, че каквото и да каже, ще бъде лъжа. Не му се искаше да стимулира още повече надменното любопитство на монаха и преводача, които не сваляха очи от тях. Носталгия, гняв, тъга, омраза – всички тези чувства се преплитаха и предизвикваха в дъното на душата тътен на недоволство. „Защо ме гледаш така? – извика той в сърцето си. – Не съм дошъл да те обвинявам. Не съм тук, за да те съдя. Аз с нищо не те превъзхождам.“ Опита се насила да се усмихне, но вместо усмивка, против волята му, от очите му бликна бяла сълза и бавно се търкулна по бузата му.
– Падре, колко отдавна не сме се виждали… – успя да промълви с треперещ глас.
Прекрасно съзнаваше, че звучи нелепо и комично, но не можа да каже нищо повече от това.
Ферейра все така мълчеше, а предизвикателната усмивка продължаваше да играе на лицето му. От мекушавата раболепна усмивка до изражението, изпълнено с дързост – свещеникът недвусмислено разчиташе сърцето на Ферейра. Така ясно го разбираше, че му се искаше да се строполи на земята като изгнило дърво.
– Кажете нещо… моля ви – обади се свещеникът със задавен глас. – Ако имате милост към мен… моля ви, кажете нещо.
„Обръснал си се, а“, тези странни думи изневиделица се надигнаха в гърлото му. Сам не разбираше защо подобна приумица така изненадващо се бе появила. Но, да, отдавна, още откакто той и Гарпе познаваха учителя Ферейра, на брадичката му действително растеше прекрасна, грижливо поддържана брада. Тя бе част от характерното за него, излъчващо благост и достойнство лице. А сега там, където бе расла, в основата на носа му и по брадичката бе съвсем гладко. Свещеникът почувства, че погледът му отново и отново се връщаше на гладко избръснатите части на лицето на Ферейра. Изглеждаха ужасно непристойно…