– Двайсет години бях мисионер… – с глас, лишен от чувство, Ферейра отново и отново, повтаряше все същите думи. – И в крайна сметка разбрах единствено, че в тази страна вашата, нашата вяра не може да пусне корени.
– Не, не е вярно, че не може да пусне корени – извика свещеникът и тръсна глава. – Изтръгват я из корен!
Но Ферейра даже не погледна по посока на вика, само стоеше със забит в земята поглед, безволев и безчувствен като кукла.
– Тази страна е тресавище. Скоро и вие ще го разберете. Тук се оказа още по-страховито тресавище, отколкото си бях мислил. Какъвто и разсад да посадиш, корените му ще загният; листата му ще пожълтеят и ще изсъхнат… А ние посадихме в това тресавище разсада на християнството…
– Но е имало времена, когато разсадът е растял и се е разлиствал!
– Кога?
Ферейра за пръв път директно насочи поглед към свещеника и на скулестото му лице се появи лека усмивка, изпълнена със съчувствие като към съвсем неопитен юноша.
– По времето, когато сте дошли в тази страна, накъдето и да се обърнеш, имало построени църкви, вярата ухаела като свежо утринно цвете, множество японци, подобно на евреите, скупчени при река Йордан, се борели да получат Светото кръщение.
– Ами ако предположим, че Богът, в който тогава са вярвали, не е бил Този, за който ни учи християнството…? – спокойно прошепна Ферейра, а на лицето му все още стоеше отправената към свещеника жалостива усмивка.
Почувствал необясним гняв да се надига от дъното на сърцето му, свещеникът инстинктивно стисна юмруци. Неистово си повтаряше да се придържа към здравия разум и да не се оставя да бъде подведен от подобна софистика. Претърпелият поражение всячески търси нови вратички към самозаблудата.
– Вие се стремите да отречете дори това, което не трябва да бъде отричано!
– Не е така. Това, в което местните хора в онези времена повярваха, не беше нашият Бог. Бяха техните собствени божества. А ние така дълго не го осъзнавахме, бяхме убедени, че японците са станали истински християни. – Ферейра, изглежда, се измори и приседна на пода. Ръбът на кимоното му се запретна и разкри слабите му като пръчки, прашни боси нозе. – И не ви казвам това нито за да се защитя, нито за да ви убедя. Боя се, че никой няма да повярва на думите ми. Не само вие, ами и мисионерите в Гоа и Макао, както всеки един свещеник, принадлежащ към Църквата – никой сред тях няма да ми повярва. Но въпреки това, след двайсет години мисионерска служба, аз разбрах японците. Разбрах, че корените на разсада, който посадихме, без да усетим, малко по малко са изгнили.
– Дори самият свети Франциск Ксавие – свещеникът не издържа и го прекъсна с жест, – докато е пребивавал в Япония, е твърдял обратното.
– Да, дори и този светец – кимна Ферейра – в началото не е успял да види тази истина. Японците изкривиха дори думата Деус, на която преподобният Ксавие ги бе научил, като своеволно я преиначиха на Дайничи – Великото Слънце. За японците, които се прекланят пред Великото Слънце, тези две думи имаха почти еднакво произношение… Не сте ли чели писмата на преподобния Ксавие, където той пише, че е забелязал тази грешка?
– Ако преподобният Ксавие бе придружаван от добър преводач, никога нямаше да се допусне такова нелепо недоразумение.
– Нищо подобно. Вие просто не разбирате същността на това, което ви казвам. – За първи път слепоочията на Ферейра потрепериха нервно, докато отговаряше. – Вие нищо не разбирате. Както и монасите, които идват от манастирите в Гоа и Макао, за да наблюдават тукашната мисия. И те нищо не разбират. Още тогава, смесвайки Деус и Дайничи, японците изкривиха нашия Бог, промениха го, опитвайки се да го приспособят към себе си, а след това започнаха да създават нещо съвсем друго. Този подмолен процес на преиначаване продължаваше, дори когато объркването с думите изчезна, в онези години, когато, както вие сам споменахте, успехите на мисионерите бяха най-впечатляващи. Японците все едно вярваха не в християнския Бог, а в собственото си изкривено творение.
– Изкривиха нашия Бог, като го приспособяваха към себе си… И после създадоха… – Свещеникът замислено повтори думите на Ферейра, като прехапа устни. – Но това все пак е нашият Деус?!
– Не! В сърцето на японците християнският Бог в някакъв момент загуби божественото си начало!
– Как смеете?! – не се сдържа Родригеш.
Викът му изплаши кокошките, които спокойно кълвяха зърно по голия под, и те стреснато се заклатушкаха към ъгъла.