Когато виждах тези думи пред себе си, всичко останало ми се струваше маловажно.
Както вече Ви писах, Макао е разположен в устието на голямата река Чукианг. Построен е на един от многобройните острови, които са разпръснати в залива, и както всички азиатски градове не е ограден с крепостна стена. Поради това не можеше ясно да се разбере къде са границите на града, копторите, в които живееха китайците, се ширеха, подобно на голямо сиво-кафяво сметище. Във всеки случай, който и наш голям или малък град да си представите, че прилича на тукашния, напълно бихте се разминали с истината. Казват, че в Макао живеят двайсет хиляди души, но тази цифра със сигурност е далеч от действителната. Това, което ни напомня на родината, са издигнатата в центъра на града официална резиденция на губернатора, търговската палата, построена в португалски стил, както и една покрита с каменни павета улица. Оръдията, охраняващи града, са насочили дулата си към залива, но за щастие, досега никога не сме ги виждали в действие.
Мнозинството от китайците не проявяват интерес към нашето учение. В този смисъл, както е казал свети Франциск Ксавие, „измежду всички страни от изтока Япония, без съмнение, е страната, най-подходяща да приеме християнството“. От друга страна, по ирония на съдбата, поради резултата от наложената от правителството на Япония забрана японски кораби да плават до чужди страни, търговията с коприна за района на далечния изток изцяло е преминала в ръцете на португалски търговци от Макао. Поради това се смята, че приходите от износа през тази година ще надхвърлят 400 000 сарафина[10], което, сравнено с печалбата от миналата и по-миналата година, показва увеличение с около 100 000 сарафина.
С днешното писмо трябва да Ви съобщя една прекрасна новина. Вчера най-сетне ни се удаде възможност да се срещнем с японец. Говореше се, че в Макао винаги е имало много японци, пристигащи по море – основно монаси и търговци, но след злополучния указ за затваряне на страната те рязко престанали да пътуват насам, а малкото останали в Макао се изтеглили в родината си. Когато попитахме падре Валиняно, дори и той ни увери, че в града няма японци, но ето че с помощта на щастливата случайност узнахме, че измежду китайците тук живее и един японец.
Вчера цял ден валя дъжд. Отправихме се към китайската част на града с надежда да открием джонка, подходяща за тайната ни мисия. На първо време се нуждаехме от един плавателен съд, както и наемането на капитан и няколко моряци. Дъждът само превръщаше окаяния пейзаж на Макао в още по-схлупен и жалък. Морето, улиците, всичко наоколо беше сякаш прогизнало в сива боя, китайците се бяха изпокрили в колибите си, подобни на обори, по разкаляните улици не се мяркаше жива душа. Докато гледах пътя пред себе си, не знам защо, се замислих за човешкия живот и ми стана тъжно.
Когато пристигнахме при препоръчания ни китаец, набързо му разказахме какво търсим и той веднага, сякаш отдавна е търсил удобен случай, разкри, че знае за един японец, който иска да се прибере в страната си. По наша молба домакинът изпрати малкия си син да го потърси и доведе.
Чудя се как ли да опиша първия японец, когото виждах през живота си. Един подпийнал човек много предпазливо влезе в стаята. Увит в парцали, около двайсет и осем-девет годишен мъж, името му бе Кичиджиро. От едва-едва изречените му отговори научихме, че е рибар от провинция Хидзен, близо до Нагасаки. Още преди събитията в Шимабара, веднъж бил отнесен навътре в морето, но за щастие, се е натъкнал на португалски кораб, който му помогнал. Дори и очевидно подпийнал, погледът на мъжа беше остър и хитър. Докато си говорехме, от време на време рязко извръщаше очи в друга посока.
„Християнин ли си?“, директно попита Гарпе, а японецът моментално се сви и млъкна като риба. Не ни стана ясно с какво този въпрос притесни събеседника ни. В началото Кичиджиро изобщо не беше словоохотлив, но постепенно под натиска на настойчивите ни молби малко по малко започна да ни описва картината на репресии над християните в района на остров Кюшу. Узнахме, че в село Курасаки, провинция Хидзен, пред очите му по нареждане на местния феодал двайсет и четирима християни били потопени във водата и подложени на мъчения. В морското дъно близо до брега били забити дървени прътове, за които един по един здраво завързали обречените. Настъпил приливът. Нивото на водата достигало някъде около чатала на жертвите, които постепенно изпадали в крайно изтощение и след около седмица всяка една частица от тях угасвала в агония. Замислих се дали римският император Нерон някога се бе сещал за толкова безжалостни начини за мъчение.