Осма глава
На другия ден преводачът отново дойде.
– Е, размислихте ли?
Начинът, по който заговори, не наподобяваше, както винаги досега, котка, подмятаща плячката си. Този път изражението му бе твърдо.
– Както ви каза Савано, трябва вече да престанете с това безполезно упорство. Никой не ви кара искрено да смените вярата си. Отречете се само формално, само за пред хората. След това всичко ще се нареди.
Втренчен в една точка на стената, свещеникът все така мълчеше. Бръщолевенето на преводача просто преминаваше покрай ушите му – думите му се струваха не толкова противни, колкото безсмислени.
– Чуйте ме! Не причинявайте повече беди! От сърце ви моля! Честно да ви кажа, и на мен не ми е никак лесно.
– Защо не ме провесите в ямата?
– Почитаемият Иноуе винаги е твърдял, че ако изтъкнем причина, която сама да ви убеди, после много по-лесно ще приемете нашето учение.
Свещеникът, както седеше положил ръце на коленете си, поклати глава като малко дете. Преводачът дълбоко въздъхна и потъна в продължително мълчание. Една муха бръмчеше и кръжеше наоколо.
– Разбирам… Така да бъде.
Свещеникът все така продължаваше да седи, когато до него достигна тъп звук от заключване на катинар. Глухият звук бе причината категорично да реши, че е настъпил моментът, в който цялото това убеждаване вече бе приключило.
Чудеше се колко ли дълго би издържал на мъченията. Но в крайно изтощеното му същество някак си нямаше реално усещане за ужасяващите мъчения, за разлика отпреди, когато се скиташе в планината. Целият бе завладян от чувство на апатия. Усещаше, че ако смъртта го споходи колкото се може по-скоро, то това би бил просто един от начините да се отърве от продължителното изтощително напрежение. Бе изморен от живота, от терзанията си заради Бог, заради вярата. Тайно се молеше изнемогата на тялото и сърцето по-бързо да причинят смъртта му. Под клепките му като видение се появи главата на Гарпе, която бе потънала в морските дълбини. Завиждаше на другаря си. Завиждаше му, задето вече се бе избавил от страданията на този свят.
Както и предполагаше, на сутринта, като за начало, не му донесоха закуска. Беше почти пладне, когато свалиха катинара.
– Излизай!
Едър, гол до кръста мъж, който досега не се бе появявал, вирна брадичка през отворената врата.
Веднага щом излязоха от стаята, мъжът върза двете му ръце зад гърба. Въжето така се бе впило в плътта му, че и малко да помръднеше, неволен стон се отронваше през стиснатите му зъби. Докато го връзваше, мъжът бръщолевеше нещо на непонятен за свещеника диалект. През тялото му пробяга усещането, че всичко това все повече и повече наближава своя край, но странно, изпитваше непозната му досега кристално ясна, свежа възбуда.
Изведоха го навън. Сред окъпания в слънчеви лъчи двор стояха трима чиновници от управата, четирима пазачи, както и преводачът, наредени в редица и втренчени в него. Свещеникът погледна към тях, по-специално към преводача, и ги удостои с победоносна усмивка. В този момент го споходи мисълта, че в каквато и ситуация да попадне, човешкото същество никога няма да се отърве от тщеславието. Зарадва се, че все още са му останали душевни сили да забелязва такива неща.
Едрият мъж без никакво усилие вдигна свещеника и го намести върху гърба на неоседлан кон. Какъв ти кон, изглеждаше досущ като неугледно мършаво магаре. Клатушкайки се, конят потегли, а след него пешком тръгнаха чиновниците, пазачите и преводачът.
По пътя вече се тълпяха японци, очакващи появата на процесията, а от гърба на коня си свещеникът усмихнато гледаше множеството. Старец, зяпнал от изненада. Дете, захапало краставица. Жени, които глуповато хихикаха и гледаха насам, но щом погледите им се срещнеха, страхливо отстъпваха назад. Светлината образуваше разнообразни сенки върху всяко едно от лицата на японците, покрай ухото му прелетя някакво кафяво топче. Оказа се метнато от някого конско изпражнение. Свещеникът твърдо реши оттук насетне да не сваля усмивката от устата си. Ето го, възседнал магаре, минава по улиците на Нагасаки. И Онзи човек е бил възкачен на магаре, когато е влизал в град Йерусалим. Именно Той го бе научил на най-благородното сред всички човешки изражения, с което да понася срама и обидите. Повече от всякога това бе изражението, с което искаше да остане до самия си край. Това бе изражението на християнин сред неверници.
Под сянката на огромно камфорово дърво се бяха събрали група будистки монаси, демонстриращи отявлена враждебност, и когато магарето и свещеникът се приближиха достатъчно, размахаха пръчки със заплашителни жестове. Сред лицата, наредени от двете му страни, свещеникът плахо потърси някой, чието изражение да наподобява християнин, но напразно. В погледите на всички наоколо имаше само неприязън, презрение или любопитство. И не щеш ли, когато очите му се натъкнаха на жалостив поглед като на куче, тялото му неволно се извъртя. Беше Кичиджиро. Увит в парцали, застанал на предна линия, той очакваше преминаването на процесията. Щом погледът му се засече с този на свещеника, той припряно сведе очи и набързо се скри сред тълпата. Но за свещеника, покачен върху залитащото магаре, бе ясно, че този мъж ще го следва навсякъде. Сред неверниците наоколо това бе единственият мъж, когото свещеникът познаваше.