…Ний ще дойдем, ний ще дойдем,
в храма Параисо ний ще дойдем, но далеко е казват…
В този момент едничката му опора бе истината, че и Онзи човек бе усещал страх, същия този страх, който караше да трепери и него самия. Радостта, че не е сам. И онези двама японски селяни, завързани в същото това море, изпитвали постоянни страдания през целия ден и после поели към далечния храм Параисо… Той бе свързан с тях, бе свързан с Гарпе, а още повече радостта, че е свързан и с Него, разпнатия на кръста, изведнъж неудържимо запулсира в гърдите му. В този момент към него настъпваше лицето Му, така ясно и живо, както никога досега. Страдащият Иисус, понасящият Иисус. От сърце се помоли лицето Му да се приближи още повече до неговото…
Чиновниците размахаха камшици и разпръснаха встрани част от струпалото се множество. Скупчените като мухи зяпачи покорно и безмълвно насочиха уплашени погледи към отминаващата процесия. Не след дълго следобедът щеше да свърши и да се стопи сред светлините на залеза. Вляво от стръмния път, блестеше ярко покривът на голям червен храм. Веднага след края на града удивително ясно се открояваше планината. В този момент парче конско изпражнение и малък камък полетяха и се удариха в бузата на свещеника.
Преводачът, който вървеше от едната страна на коня, продължаваше наставнически да нарежда:
– Вижте, не ви говоря за лошо. Само думата „отричам се“, само това кажете. Моля ви! И конят няма да ви върне в затвора, където бяхте.
– Къде ме водите?
– В сградата на управата. Не искам да ви причинявам страдание. Умолявам ви, нищо лошо не ви казвам. Една дума: „отричам се“, само това кажете.
Прехапал устни, без да издава нито звук, свещеникът седеше на голия гръб на коня. От одрасканата буза към брадичката му се стичаше струйка кръв. Преводачът се оклюма, положи ръка на корема на коня и със самотно изражение продължи да върви.
Приведен, свещеникът пристъпи в тъмнината – в този момент в носа му нахлу отвратителна миризма. Миризма на урина. Подът беше плувнал в урина и известно време той стоя неподвижно, потискайки желанието си да повърне. Най-сетне стените и подът някак си придобиха очертания сред мрака, той направи няколко крачки с ръка опряна в стената, но след миг се блъсна в друга стена. Разпери ръце встрани и пръстите му едновременно докоснаха срещуположните стени. По този начин вече имаше представа за големината на помещението. Ослуша се, но говор не се чуваше. Нямаше и бегла представа къде в сградата на управата се намираше. Съдейки от гробната тишина, наоколо сигурно нямаше жива душа. Стените бяха дървени и когато с ръка опипа горната им част, пръстите му почувстваха някакви дълбоки вдлъбнатини. Отначало реши, че това са пролуките между дъските, но после му се стори, че по-скоро е някакъв рисунък. Докато съсредоточено го опипваше, постепенно разбра, че това е буквата L. До нея бе буквата A. LAUDATE EUM![61] Подобно на слепец, старателно прокара длани наоколо, но пръстите му не срещнаха други букви освен тези. Вероятно някой мисионер, хвърлен тук, бе издълбал буквено послание на латински, предназначено за тези, които ще дойдат след него. Безспорно, докато е бил тук, не се е отрекъл от вярата и пламъкът ѝ е изгарял сърцето му. Както бе съвсем сам в тъмната килия, осъзнаването на тази истина го трогна до сълзи. Почувства, че под някаква неведома форма е закрилян до самия си край.
Кое ли време беше през нощта? След като го бяха влачили навред из града, го доведоха в сградата на управата и после чиновник, когото не бе виждал досега, заедно с преводача часове наред му задаваха все същите въпроси: Откъде е дошъл? Към кой католически орден принадлежи? Колко мисионери е имало в Макао? Но вече не го подтикваха да предаде вярата си. Дори и преводачът беше неузнаваем. Докато превеждаше думите на чиновника, лицето му бе лишено от израз, служебно. Друг чиновник водеше записки на голям лист. След като безполезният разпит приключи, го доведоха тук.
LAUDATE EUM… Свещеникът долепи лице до стената и както досега, в сърцето си започна да рисува лика Му. Подобно на младеж, заминал на далечно пътуване, който извиква в съзнанието си образа на близък приятел, от много отдавна в моменти на самота свещеникът имаше навика да си представя образа на Иисус. Но откакто го бяха заловили – най-вече докато слушаше шума на листата на смесената горичка нощем в затвора – някакво различно желание го подтикваше да вижда лика Му винаги щом затвореше очите си. Този лик, както и сега сред мрака, незабавно се озоваваше близо до него – мълчалив, но даряващ го с поглед, пропит с голяма нежност. „Когато ти страдаш… – сякаш лицето Му наистина проговори, – аз също страдам с теб. Ще бъда до теб до самия край.“