– Падре! Простете!
Свещеникът затвори очи, а устните му заизричаха молитвата, съпровождаща тайнството на изповедта. На върха на езика му имаше горчив вкус.
– Аз по рождение съм слаб. Слабият духом не може да е мъченик. Какво да правя? Ах, защо съм се родил на този свят?!
Гласът се накъсваше като непостоянен вятър, след което потъваше в далечината. Неочаквано, под клепките му се появи силуетът на Кичиджиро, така тачен от християните при завръщането му в Гото. Ако не бяха времена, изпълнени с репресии, този мъж можеше да живее като щастлив, жизнерадостен християнин.
– В този свят… В този свят…
Свещеникът запуши ушите си с пръсти, за да се избави от гласа, подобен на кучешки вой.
Да, преди малко той опрости греховете на Кичиджиро, но молитвените думи за прошка не бяха дошли от дъното на сърцето му. Просто бе изпълнил дълга си на свещеник, поради което на върха на езика му бе останал вкус, все едно бе ял нещо горчиво. Дори и негодуванието към Кичиджиро да беше изчезнало, в паметта му дълбоко се бяха врязали миризмата на сушената риба, която той умишлено му бе дал, и последвалата изгаряща жажда. И макар да бе превъзмогнал чувствата си на гняв и омраза, нямаше как да изтрие презрението, което изпитваше към Кичиджиро. Отново го замъчиха пренебрежителните думи, казани от Иисус към Юда…
Само дето открай време, винаги когато четеше Библията, никога не бе разбирал напълно смисъла именно на тези думи. И не само тях, а изобщо ролята на Юда в живота на Иисус – истинският ѝ смисъл никога не му стана напълно ясен. Защо Той бе приел сред учениците си човека, който в крайна сметка щеше да го предаде. Защо дълго време показваше незаинтересуваност, въпреки че прекрасно знаеше за задните му помисли? А може би Юда бе просто марионетка, използвана, за да се случи Разпятието Христово…
И все пак… И все пак, ако Бог е любов, защо Той се бе отвърнал от Юда в смъртния му час? Юда се бе обесил насред Кърваво поле и низвергнат от всички, бе изчезнал в бездната на вечната тъмнина.
Подобни въпроси измъчваха свещеника още в семинарията, терзаеха го и после като свещеник, изплувайки в съзнанието му, сякаш бяха мръсни мехури, издигащи се от блатото. И всеки път той си мислеше, че тия мехури хвърляха сянка върху вярата му. Но сега, вече неспособен да ги пропъжда, те необуздано прииждаха.
Поклащайки глава, свещеникът дълбоко въздъхна. Скоро настъпваше времето на Страшния съд. На човека не бе дадено да проумее всички тайнства, описани в Светото писание. Но той искаше да знае, искаше всичко да прозре. „Днес, без съмнение, ще се отречете“, уверено му беше казал преводачът. Досущ като Онзи човек, когато се бе обърнал към Петър: „Истина ти казвам, че тая нощ, преди да пее петелът, три пъти ще се отречеш от Мене“[63]. Но разсъмването бе още далеч и не бе време петлите да пропеят.
Ах! Отново започна това хъркане! Звукът приличаше на мелница, завъртяна от вятъра. Свещеникът се изправи, седна на залетия с урина под и се захили като идиот. Чудато създание бе човекът! Някакъв малоумник гръмовно хъркаше ту високо, ту ниско, не чувствайки никакъв страх от смъртта. Спеше си дълбоко като свиня и с широко зейнала паст успяваше да хърка на воля. Пред очите му даже изникна лицето на спящия като пън пазач. То бе зачервено от алкохола, добре охранено, тлъсто – лице на здравеняк, което разкриваше така безжалостната си същност само към жертвите. Пазачът не притежаваше изтънчената жестокост на аристократа, а без съмнение, грубата безпощадност на човека, проявяваща се към добитъка, към животните. Свещеникът бе виждал подобни мъже по селата в Португалия и добре познаваше тяхната природа. И този беше същият – дори и съвсем бегло през ум не му минава какви страдания причинява на жертвата си. Такива като този най-безмилостно бяха убили и Него – най-прекрасния, най-благородния кристал, който би могъл да се присъни на синовете човешки!
В най-важната в живота му нощ той беше принуден да слуша тези плебейски, нехармонични звуци! Кръвта нахлу в главата му. Твърдо решен да не търпи повече това издевателство над себе си, престана да се смее и заудря с юмрук по стената. Но пазачът не се събуди, така както непробудно спяха и Неговите ученици в Гетсиманската градина, безучастни към Неговата агония. Свещеникът заудря още по-неистово по стената.
Някъде се чу тракане на резе, в двора забързано затрополяха стъпки: някой тичаше към него.
– Какво става? Какво има, падре? – Беше преводачът, който продължи с глас като на котка, играеща си с жертвата си. – Изплашихте ли се? Ох… Май е време най-сетне да престанете да се инатите? Кажете само една думичка и всичко ще се оправи… Душата ви, както е била стегната, веднага ще се отпусне… И ще ви стане леко… толкова леко и спокойно…