– Аз просто… онова хъркане… – отговори свещеникът от мрака.
Преводачът внезапно млъкна от учудване.
– Онова било хъркане!? Ах, вие за онова… Чухте ли, Савано? Падрето казва, че онова там било хъркане!
Свещеникът не предполагаше, че Ферейра също е тук, застанал зад преводача.
– Савано, кажете му.
И той чу познатия глас. Някога го беше слушал всеки ден. Сега той звучеше тихо и прискърбно:
– Това не е хъркане. Това са стоновете на християните, провесени в ямата.
Подобно на старо животно, Ферейра стоеше неподвижно, с наведена глава. Преводачът от своя страна пък опря ухо в здраво залостената врата и дълго време стоя така, за да разбере какво се случва вътре. Проумял, че колкото и дълго да чака, нищо няма да чуе, обезпокоено промълви с дрезгав глас:
– Ей, вие там, да не умряхте? – изцъка с език и продължи: – Впрочем едва ли. На християнина не е позволено със собствената си ръка да отнема живота, даден му от Деус. Савано! Останалото е ваша работа.
Преводачът се обърна рязко и изчезна, стъпките му отекваха в тъмнината. Дори и след като съвсем заглъхнаха, Ферейра продължаваше да мълчи с клюмнала глава и без да помръдва. Тялото му, сякаш бе призрак, висеше в мрака, без да докосва земята. Изглеждаше тънко като лист хартия и малко като детско телце. Безплътно, сякаш не можеш да го хванеш с ръка.
– Чуйте! – той опря уста в пролуката на вратата. – Ей, чувате ли ме?
Отговор не последва, затова Ферейра отново го повика.
– Прокарайте ръка по стената… Там трябва да има надпис… Аз го издълбах. Laudate Eum. Потърсете по дясната стена, стига да не се е изтрил… по средата. Е, намерихте ли го?
От вътрешната страна нямаше и помен от отговор. Катраненочерната тъмнина, настанила се в килията, където бе затворен свещеникът, сякаш го отделяше, подобно на непробиваема стена.
– Тук… аз… също като вас… – промълви Ферейра, накъсвайки думите. – И аз като вас бях затворен в тази килия. В живота ми не е имало по-черна и студена нощ от тази.
Свещеникът слушаше разсеяно признанията на възрастния мъж, притиснал силно глава в дървената стена. И без неговите думи, прекалено добре знаеше колко черна бе тази нощ. По-важното обаче бе да не се поддаде на изкушението – подчертавайки, че и той като него е бил затворен тук, в тоя мрак, Ферейра се надяваше да го изкуши, като предизвика у него съчувствие.
– И аз чувах същите гласове… Чувах стенанията на хората, провесени с главата надолу в ямата.
В настъпилата тишина до слуха им отново достигаха „хъркащите“ гласове, ту по-високо, ту по-ниско. Да, свещеникът вече знаеше истината. Това не бе хъркане, а пъшканията и стенанията на агонизиращи, провесени с главата надолу хора. Докато той клечеше сред мрака, други стенеха, а кръв се стичаше от устите и носовете им. Той дори не ги бе забелязал, дори не се бе помолил, а даже се бе надсмивал над тях! Тази мисъл напълно го смути. Бе възприел тези звуци като нещо нелепо и се бе смял с глас. В гордостта си бе повярвал, че той единствен през тази нощ споделя страданията Господни. А в този миг, съвсем близо до килията му, други хора страдаха много повече от него в името на Бога. „Защо си толкова глупав… – В съзнанието му зашепна глас, различен от неговия. – И ти се имаш за божи служител? Свещеник, поемащ страданията на другите? Боже – искаше му се да изкрещи, – защо дори и в такъв момент се надсмиваш над мен?“
– Laudate Eum! – повтори Ферейра. – Аз издълбах тези думи на стената. Намерихте ли ги? Потърсете!
– Намерих ги! – за пръв път отвори уста свещеникът, изкрещявайки гневно. – Замълчете! Вие нямате право да произнасяте тези думи!
– Да, нямам право. Наистина нямам право. След онази нощ, когато през цялото време чувах тези гласове, вече не можех да възхвалявам Бога. Отрекох се не защото не издържах мъченията. Три дни… Три дни висях надолу с главата в ямата, пълна с нечистотии, и дори с една-единствена дума не предадох Бог. Отрекох се… – Ферейра извиси глас до крясък. – Искате ли да чуете? Тогава знайте: отрекох се, когато след изтезанията ме доведоха тук и чух стенанията на тези нещастници, на които Бог с нищичко не помогна. Защото се молих от цялата си душа, но Бог нищо не стори…
– Млъкнете!
– Добре. Молете се! Но помнете, че те преживяват такива непосилни страдания, каквито вие никога не сте познавали. Те висят там от вчера, също и преди малко, както и сега, в този момент… И за какво трябва да страдат така? И докато това продължава, вие нищо не правите за тях. А Бог? той също бездейства.