Поклащайки се, свещеникът бавно затътри нозе. Едва пристъпваше крачка по крачка, все едно краката му бяха в окови, а Ферейра леко го побутваше напред. В бледата светлина на настъпващата утрин коридорът, по който напредваше, изглеждаше безкраен. Но там, в дъното, стояха преводачът и двама стражари, подобни на три черни кукли.
– Е, Савано, свърши ли всичко? Така… Можем ли вече да започваме с подготовката на фумие? На уважаемия губернатор ще докладваме после.
Казвайки тези думи, преводачът сложи на земята кутията, която досега здраво стискаше, махна капака и извади от там голяма дървена плоскост.
– Предстои ви най-мъчителният акт в името на любовта, който някога е бил извършван… – Ферейра повтори думите си отпреди малко, нежно шептейки на ухото на свещеника. – Вероятно църковното духовенство ще ви осъди. Ще ви отлъчат, така както постъпиха с мен. Но има нещо по-важно от Църквата, по-важно от мисионерството… Това, което ви предстои да направите…
Фумие лежеше в краката му. Върху мръсното сивкаво дърво, чиито жилки се извиваха като малки вълнички, бе прикрепена грубо изработена медна плака. И там бе грозното лице на Иисус, който простираше ръце с трънлив венец на главата. С мътни и объркани очи, свещеникът мълчаливо се вгледа в това лице, до което се докосваше за пръв път, откакто бе дошъл в тази страна.
– Е, хайде… – каза Ферейра. – Смелост!
„Боже! Така дълго, безброй пъти си представях Твоя лик. Представях си Те десетки пъти, най-вече откакто дойдох в Япония. Докато се криех в планината в Томоги, докато бях сред морето, на малката лодка, докато се скитах из планините, през нощите, затворен в килията… Когато се молех, Твоят лик изникваше пред мен. В мигове на самота си спомнях благословения ти образ. Душата ми се връщаше към него тогава, когато си носил кръста. Твоят лик е дълбоко вкоренен в душата ми – най-красивото, най-скъпоценното нещо, живяло някога в сърцето ми! И сега, с този крак, аз ще го стъпча!“
Зората изсветляваше. Първите лъчи осветиха голата, слаба като на пиле шия на свещеника, раменете с щръкнали ключици. Той вдигна фумие с двете си ръце и го приближи до очите си. Искаше му се да притисне лицето си към този лик, тъпкан от краката на толкова много хора. От фумие го пронизваха тъжните очи на Иисус, поизтрит и вдлъбнат от настъпвалото го множество. Сякаш от очите Му всеки миг щеше да се отрони сълза.
– Ааа… – потрепери свещеникът. – Боли!
– Това е само една формалност, какво пък толкова? – развълнувано го подкани преводачът. – Настъпете го просто формално…
Свещеникът вдигна крак. Кракът му бе пронизан от тъпа, тежка болка. Не, това не беше просто формалност. Щеше да настъпи това, което смяташе за най-прекрасно в живота си, това, което вярваше, че е най-чисто, това, което повече от всичко друго бе изпълнено с идеалите и мечтите на човешките същества. Кракът така го болеше. И тогава Онзи човек върху медната плочка се обърна към свещеника и му проговори: „Настъпи ме, позволявам ти… Настъпи ме! Аз най-добре разбирам колко те боли кракът. Настъпи ме! Позволявам ти. Аз дойдох на този свят, за да ме тъпчете, затова понесох кръста – за да облекча болката ви“.
И когато свещеникът положи крак върху фумие, утрото дойде. В далечината пропя петел.
Девета глава
През това лято валя малко. Настъпеше ли часът на вечерното умиротворение, навред в Нагасаки беше като в парна баня. На залез-слънце отразяващите се в морето на залива лъчи правеха жегата още по-нетърпима. От главния път към центъра на града се придвижваха волски каруци, натъпкани със сламени кошове, колелата им искряха, вдигаха се кълбета бял прах. По това време миризмата на волски изпражнения се носеше навсякъде.
Бе средата на месец август, от стрехите на къщите наоколо висяха фенери. На по-големите дюкяни също бяха закачени фенери, но едни такива – квадратни, с изрисувани цветя, птици, насекоми. Още не се бе стъмнило, а нетърпеливите деца се подредиха в редица и запяха:
Свещеникът се бе облегнал на прозореца и тихичко си тананикаше. Дори и да не разбираше за какво пеят децата, мелодията му се струваше някак жаловита. Дали се почувства така заради песничката, или заради сърцето си, до което тя достигаше? В къщата отсреща жена с разпусната коса подреждаше праскови, плодове от хинап, боб върху застлана със слама ниска поставка. Подготвяше така наречения олтар в чест на духовете на умрелите – една от церемониите, които японците изпълняваха, за да умилостивят духовете на предците, завръщащи се по къщите в нощта срещу шестнайсети. За свещеника този ритуал вече не бе съвсем непонятен. Смътно си спомняше, че в Японско-португалския речник[64], даден му от Ферейра, преводът на празника Урабон бе het-sterffest[65].
64
„Японско-португалски речник“, или „Vocabulario da Lingoa de Iapam“, е речник, съставен от йезуитски мисионери и публикуван в Нагасаки, Япония, през 1603 година. Съдържа 32 293 японски думи в превод на португалски и е първият речник на японски с друг европейски език. – Б. пр.