Подредените в редица забавляващи се дечурлига забелязаха облегналия се на решетъчния прозорец свещеник и едно през друго заподвикваха: „Отстъпник Пауло! Отстъпник Пауло!“[66]. Някое от тях дори метна малък камък през прозореца.
– Лоши деца!
Жената с разпуснатата дълга коса се провикна към тях и децата се разбягаха. Свещеникът с тъжна усмивка проследи разигралата се сцена.
Замисли се за нощта на християнския празник, посветен на душите на мъртвите.[67] Той бе нещо като християнска версия на обон: когато паднеше мрак, по прозорците на къщите в Лисабон се поставяха запалени свещи и това силно му напомняше за тукашния празник.
Къщата му беше в района „Сотоура-мачи“. На една от многобройните тесни стръмни улички в Нагасаки, от двете страни на която имаше плътно наредени, надвесени една връз друга къщи. От задната страна на къщата беше „Окея-мачи“, улицата, на която живееха бъчварите, затова и по цял ден отекваха сухите удари на дървените им чукове. На отсрещната страна беше кварталът на бояджиите и настъпеше ли ясен ден, индиговосините им платове се ветрееха като знамена. Всички къщи бяха със сламени или тръстикови покриви, за разлика от процъфтяващия квартал „Маруяма“, почти никой от магазините не беше с керемиден покрив.
От управата имаше забрана да излиза навън свободно, без разрешение. Единствената му утеха бяха моментите на бездействие, когато, облегнал се на прозореца, просто наблюдаваше минаващите по пътя хора. Сутрин жени, понесли на главите си кошници със зеленчуци, преминаваха оттук на път към центъра на града. С настъпването на деня мъже само по препаски водеха натоварени с багаж хърбави коне и продължаваха по пътя, пеейки с цяло гърло. Вечер сред звънтенето на камбанките си по склоновете наоколо се спускаха бонзи. Свещеникът жадно поглъщаше с очи всеки един детайл от японския пейзаж пред себе си, сякаш за да може един ден да го разкаже на някого в родината си. Но мигом осъзна, че никога повече няма да се върне в родната си страна, и усмивка, пълна с горчиво отчаяние, бавно изплува на хлътналото му лице.
В този момент в гърдите му се надигна непонятно за него чувство на безизходица. Не знаеше дали мисионерите в Макао и Гоа вече бяха чули за неговото отстъпничество. Но вероятно благодарение на холандските търговци, на които бе разрешено да пребивават на остров Деджима[68] в Нагасаки, новината вече бе достигнала до Макао и той вече бе отлъчен от Църквата.
Не само е отлъчен, ами сигурно са му отнети и всички права на свещеник. В очите на духовенството навярно вече не е нищо повече от срамно петно. Впрочем какво от това? Какво значение има? „Присъдата над сърцето ми няма да дойде от тези хора, а единствено от Всевишния“, тръсна глава свещеникът, силно прехапал езика си.
Но сред дълбоката нощ ненадейно бе разбуден от въображаем образ, който с остри нокти безмилостно разкъсваше струните на душата му. Той неволно изстена и скочи от постелката, на която спеше. Светата инквизиция, досущ като Страшния съд, описан в Апокалипсиса, се задаваше пред очите му.
„Какво разбирате вие? Вие, които сте в Европа, вие, висшестоящите в Макао?“
Свещеникът водеше дебат в мрака, обърнат към опонентите си: „На безметежното си място, защитено от бурите на репресии и изтезания, вие живеете уютно и кротко, проповядвайки вярата. Вие сте на другия бряг, затова сте и така великолепни, дълбоко уважавани духовници. Генерали, които изпращат войниците си сред разлюляното от битки поле, докато те самите се греят на огъня в палатките… Кое позволява на генералите да съдят войниците, когато паднат в плен?“.
„Не! Това са оправдания. Сам себе си заблуждавам. – свещеникът плахо поклати глава. – Какъв смисъл има едва сега да изтъквам подобни съмнителни доводи?“
„Да, аз се пречупих. Но… Боже! Само Ти знаеш, че не съм предал вярата си. Какво ме накара да го направя? Навярно духовниците ще ме попитат защо съм се отрекъл? Защото изпитвах страх от мъчението в ямата? Да, затова. Защото не можех да търпя да слушам стоновете на селяните, понасящи мъченията в ямата? Да, затова. Също така, защото Ферейра ме изкуши с думите си и аз си помислих, че ако се отрека, онези окаяни селяни ще бъдат спасени? Да, и затова. Ами ако случайно този акт на любов всъщност е бил претекст, който ми е послужил, за да оправдая слабостта си?“
66
Отрекъл се католически свещеник, превърнал се в нарицателен образ за всички други с подобна съдба. – Б. пр.
68
Деджима (букв. „изходен остров, остров на изхода“) е представлявал малък ветрилообразен изкуствен остров, построен в залива на Нагасаки през 1634 г. от местните търговци. Формиран от изкопаването на канал през малък полуостров, се превръща в единственото място на директна търговия и обмен между Япония и останалия свят през периода Едо. Деджима е построен, за да ограничи чуждестранните търговци, като част от самоналожена от Япония политика на изолационизъм, и е превърнат в търговска фактория. На малкия остров били построени дървени домове за холандските чиновници, магазини, складове и други. Освен това непрекъснато се охранявал така, че никой да не може да влезе или да го напусне без разрешение. Неслучайно холандците го наричали „изобретение на гения на подозрението“. – Б. пр.