„Признавам всичко това. Повече няма да крия цялата си слабост. Чудя се дали изобщо има разлика между мен и Кичиджиро. Но най-вече знам, че моят Бог е различен от Бога в проповедите на църковните служители.“
Споменът за фумие бе повече от жив, сякаш се беше отпечатал под клепачите му. Преводачът бе положил дървена дъска пред краката му. Върху нея бе прикрепена медна плочка, на която японски майстор, имитирайки нещо вече създадено, бе гравирал лика Му.
Този лик бе напълно различен от образите на Иисус, които свещеникът бе съзерцавал досега стотици пъти в Португалия, Рим, Гоа или Макао. Това не бе Христовият лик, изпълнен с достойнство и гордост. Не бе и лик, красиво понасящ болката. Не беше и лик, изпълнен със силата на волята, отхвърлила изкушенията. Ликът на Христос, лежащ пред краката му, бе слаб и изтощен.
Много японци го бяха настъпвали, затова медната плочка се бе вдлъбнала, а по дървото се чернееха следи от пръсти. Понесъл толкова човешки стъпки върху себе си, образът бе вдлъбнат и изтъркан. Хлътналият лик, пълен с болка, гледаше нагоре към свещеника. В угнетения му взор се четеше укор. „Настъпи ме! Настъпи ме! За да бъда настъпван от вас, затова съществувам.“
Свещеникът бе ежедневно наблюдаван от отона и от градските съветници. Отона бе лице, представляващо градската управа. Всеки месец отона му носеше чисти дрехи и го водеше на официално посещение при губернатора.
Понякога се случваше отона да посредничи, когато биваше призован от чиновниците на управата. Въвеждаха го в отделно помещение, поставяха пред него различни, неразпознаваеми за тукашните чиновниците предмети и неговите задължения се свеждаха до това, да определи дали предметите имат отношение към християнската религия. Чужденците, идващи от Макао, донасяха със себе си куп странни вещи и единствено той или Ферейра можеха веднага да преценят кои от тях попадат в категорията на забранените християнски предмети. След като приключеше с работата си, за възнаграждение го даряваха с дребни сладки и пари.
Всеки път когато отиваше по работа в Хаката, бе любезно посрещан от старите си познайници – преводача и чиновниците. Нямаше нито един случай, в който да го засрамят или да го третират като престъпник. Преводачът се държеше така, сякаш в паметта му не бе останало абсолютно нищо, свързано с миналото на свещеника. От своя страна свещеникът също се усмихваше, все едно нищо не се бе случило. Още в момента, в който прекрачеше прага на управата, сърцето му изпитваше болка, като при допир с нажежено желязо, предизвикана от спомена, който всеки от тях избягваше. Най-неприятно му бе да минава през преддверието, защото от там, в дъното на вътрешния двор, се виждаше мрачният коридор. В този коридор през онази светла утрин бе залитал, подкрепян от ръцете на Ферейра. Затова и когато минаваше оттам, рязко извръщаше поглед.
Колкото до Ферейра, беше им забранено да се срещат свободно. Знаеше, че Ферейра живее в Тераджи, близо до „Сайшоджи“, но им бе забранено да си разменят визити. Виждаха се само тогава, когато, придружавани от отона, отиваха в управата. Ферейра, също като него, бе съпровождан по подобен начин. И двамата бяха облечени в кимона, получени от канцеларията на губернатора. Разменяха си само по няколко думи за поздрав, на странен японски, така че да бъдат разбирани от съпровождащите ги отона.
Стараеше се да се държи приветливо, но чувството, което изпитваше към Ферейра, бе невъзможно да бъде изразено с думи. Това бе чувство, събиращо в себе си всички възможни емоции, които едно същество би могло да изпитва към друго. И двамата питаеха омраза и презрение един към друг. Във всеки случай, ако свещеникът мразеше Ферейра, то бе не защото именно този мъж го бе изкушил да предаде вярата си (относно това вече не изпитваше нито враждебност, нито гняв), а защото у Ферейра съзираше точно копие на собствената си дълбока рана. Непоносимо бе да вижда грозния си лик, отразен като в огледало – седящия пред очите му Ферейра, като него облечен в кимоно като японец, говорещ на езика на японците, също като него отлъчен от Църквата.
„Ха-ха-ха! – извисяваше сервилния си смях Ферейра, обърнат, както обикновено, към чиновниците. – Холандските търговци пристигнаха ли вече в Едо? Така ми бе казано миналия месец, като ходих в Деджима…“
Свещеникът мълчаливо слушаше дрезгавия му глас, взираше се в хлътналите му очи, в кокалестите му плещи. Слънчевите лъчи огряваха раменете му така, както в „Сайшоджи“, при първата им среща.