„Аз също положих крака си върху фумие. В онзи момент кракът ми беше върху хлътналото лице на Онзи човек. Върху лицето, което си бях спомнял стотици пъти. Върху лицето, което не бе напускало мисълта ми, когато се лутах сред гората или бях в тъмницата. Върху най-благото и прекрасно лице, което човек някога е познал в своето съществуване. Също върху лицето на човека, когото исках да обичам до края на дните си. Сега това лице е изтъркано и хлътнало върху дървото на фумие, погледът му е пропит с тъга и е отправен към мен. „Настъпи ме!“, ми бе казало то с жален поглед.
„Настъпи ме! Сигурно сега кракът те боли. Сигурно болката е същата като у всички човешки същества, които досега са настъпвали лицето ми. Но дори и само тази болка е достатъчна. Аз споделям страданието ви от тази болка. Затова съм аз.“
„Боже, аз мразех това, че все мълчиш.“
„Не мълчах. Дори страдах заедно с теб.“
„Но Ти прогони Юда. Прогони го с думите: „Каквото вършиш, върши го по-скоро! Какво се случва с Юда?“
„Не съм казал това. Както сега казвам на теб, че е добре да настъпиш, така и на него казах да прави това, което има да прави. Както теб те болеше кракът, така и Юда изпитваше болка в душата си.“
…И в този момент той спусна изцапания си с кръв и прах крак върху фумие. Петте пръста на крака му закриха точно в средата лицето на Този, когото обичаше. Нямаше как да опише на Кичиджиро пламенната радост и емоцията, завладели го в този момент.
– Няма силни и слаби. Кой може да твърди, че слабите страдат по-малко от силните? – изговори бързо свещеникът, вперил поглед към вратата. – Ако в тази страна няма друг падре, който да изслуша изповедта ти, то нека бъда аз… Кажи молитва след края на изповедта си… Иди си с мир!
Превъзбуденият Кичиджиро снижи глас и тихо зарида и след това се раздвижи и си тръгна. Свещеникът е извършил за този мъж тайнство, което само духовно лице би могло да отслужи. Свещенослужителите навярно сурово щяха да заклеймят този светотатствен акт, но дори и сторил предателство спрямо тях, той, без всякакво съмнение, не бе предал Него. Обичаше Го по начин, различен от преди. „Всичко дотук бе необходимо, за да позная тази любов. Сега аз съм последният християнски свещеник в тази страна. А и Онзи човек не бе мълчал. Но дори и Той да бе мълчал, животът ми до днес би говорил за Него.“
Дневник на чиновник в християнската резиденция[81]
Дванайсета година от епохата Канбун[82], година на водния плъх
Тези дни на Окада Саннемон бе определена дажба ориз, равняваща се на количество за десет души; на Бокуи, Джуан, Нанпо, Джикан съответно дажба, отговаряща за седмина, и това бе докладвано на Тотоми-но-ками на седемнайсетия ден от шестия месец.
Бележка:
1. Сейбе, 50-годишен. Братовчед на жената на Саннемон. Дърводелец на кораба „Фукагава“.
2. Геннемон, 55-годишен. Братовчед на гореспоменатата. Прислужник при Доиои-но-ками.
3. Санноджо, племенник на гореспоменатата. Работи същото като Сейбе.
4. Шокуро, 30-годишен. Племенник на гореспоменатата, занаятчия в Есаши-чо.
5. Адачи Гонзабуро – има сведения, че по време на управлението на Иноуе Чикуго-но-ками е бил ученик на майстор Бокуи.
6. Нихей, зет на Джуан, заедно с дъщеря си работи в работилница за хартия.
7. Джиннемон, чичо на дъщерята на Джуан. Изпратен да живее в Кавагое. Идва веднъж на посещение, докато на власт е Ходжо. Отново идва да види Джуан на двайсет и шестия ден от четвъртия месец в тази година на плъха.
Първа година от епохата Емпо[83], година на водния бик
Девети ден на единайсети месец. В шест часа сутринта Бокуи умря вследствие боледуване. За да проучат ситуацията около смъртта, се явиха длъжностните лица Кимура Йоемон и Ушида Джингобе заедно с двама свои помощници. Присъстваха още надзирателите: Шозаемон, Деннемон, Собе, Генсуке. Пазачи бяха: Асакура Сабуроемон, Аракава Кюзаемон, Каинума Каннемон, Фукада Хачиробе, Хитоцубаши Матабе. Кремацията бе извършена в храма „Мурьо-ин“. За посмъртно будистко име му бе определено Коган Шотен Дзенджомон. Ендо Хикобе и старшият пратеник на управата Кидака Джузаемон стриктно претърсиха вещите на Токузаемон, прислужника на Бокуи, подложиха го на церемония по фумие, след което го изпратиха да си ходи.
Втора година от епохата Емпо[84], година на дървения тигър
81
Оградена със зид територия, подобна на имение, в която през периода Едо са били изолирани отреклите се християни. Вътре е имало сграда с отделни помещения, където са живеели затворените християни. – Б. пр.