Ерих Мария Ремарк
Мълчание за Вердюн
Никой не може да каже точно кога започва, но плавните, закръглени линии на хоризонта изведнъж се променят; червеното и кафявото, блестящите греещи цветове на горските листа, неусетно приемат един своеобразен оттенък, полята избледняват и повяхват в охрени тонове. Нещо особено, има нещо особено в ландшафта, тихо и бледо, което не може точно да се обясни.
Същата планинска верига, същите гори, същите поля и ливади като преди, все още същият пейзаж като преди час; пътят се простира натам бял и безкраен, а златната светлина на късната есен все още облива земята като сладко вино — и въпреки това от далечината се е появило нещо, което не може да се види и чуе; изведнъж силно, празнично и могъщо то вече е тук и засенчва всичко.
Не онези кръстове край пътя, тънки и тъмни, привличат всички погледи. Криви и много уморени, те стърчат там от тревата, изсушени от многото вятър и изцедени от носещите се облаци, кръстовете на войната от 1870-та. Хилавите млади дръвчета, посадени по онова време помежду тях, отдавна са станали дървета със силни клони, пълни с чуруликащи птички. Старите окопи вече не плашат никого, те едва напомнят за смъртта — станали са вече като пейзаж от парк — живописни и приятни, хубава пръст и хубава земя.
Не е обликът на тази красива и страшна местност, която винаги е била бойно поле и където векове наред войната е отлагала отпадъците си като различни слоеве в скала, нанос върху нанос, слой върху слой, война върху война, дори и днес ясно различими, от битките на френските крале, до окопите на Марс-ла-Тур и масовите гробове на Дуомон.
Не е и тайнственото двойнствено настроение на тази земя, където меките сини линии на хоризонта са не просто хълмове и гори, а прикрити укрепления; гладките върхове пред тях не са просто верига хълмове, а силно укрепени височини; място, където идилични долини служат и за траншеи, долини на смъртта, сборни пунктове, площадки за строяване; а малките хълмове са бетонни защитни позиции, прорязани от складове за муниции и галерии; защото тук всичко е било превърнато в стратегия. В стратегия и гробове.
Мълчанието е. Ужасяващото мълчание около Вердюн. Мълчанието след сражение. Мълчание безе аналог по целия свят, защото досега във всички битки най-накрая е печелела природата; животът винаги е пораствал от унищожението, градове са били построявани наново, гори са се разраствали отново и след няколко месеца млади жита пак са се поклащали над полята. Но в тази последна, най-страшна от войните, унищожението за пръв път извоювало победа. Тук имаше села, които никога не бяха възстановени; села, от които сега не е останъл камък върху камък. Земята под тях все още е толкова пълна със смъртоносна заплаха, жива взривна сила, пълна с гранати, мини и отровен газ, че всеки удар с мотика или забиване на лопата в нея са опасни. Тук имаше дървета, които никога повече няма да се надигнат, защото бяха осечени не само върховете и стъблата им, а и най-дълбоките им корени бяха раздробени на парченца. Това са станали поля, през които никога повече няма да мине плуг, защото семената им са от стомана, стомана и пак стомана.
Въпреки всичко, в кратерите от гранати на тази надупчена земя наистина растат бледи рошави бурени. По ръбовете им цъфтят макове и лайка, а понякога някой стрък пропълзява небрежно и боязливо и по средата на склона; но тази оскъдна растителност само засилва впечатлението за мълчание и безутешност. Изглежда, като че ли на това място има пробойна в хода на събитията, като че ли тук времето е замръзнало, като че ли времето, което води със себе си не само минало, а и бъдеще, тук от съчувствие е угасило двигателя. Никъде на земята няма такава земя, дори пустинята е по-жива, защото мълчанието и е органично.
Никъде на света няма такова мълчание, защото това мълчание е един страшен вкаменен вик. В него го няма покоя на гробищния двор, защото измежду многото изморени и изчерпани животи, има и такъв, който е бил вдъхновен и млад; но изведнъж тук беше разпръсната на отделни атоми великата сила за стотици хиляди, която беше в очите им, сила, която ги караше да дишат, гледат, да се снишават и да се борят; тук, тук се проявяваше най-напрегнатата самозащита, тук хората обичаха живота, хората вярваха по-страстно, по-диво, по-пламенно, по-лудо от всякога; и над тези изпълнени със съмнение, напрегнати воли, този врящ водовъртеж от действие, мъка, надежда, страх, жажда за живот, беше връхлетян от градушката от осколки и куршуми. Тогава се проливаше най-упоритото, най-чупливото нещо, което съществува, животът, кръвта му и над осемстотин хиляди души се простря велика тъмнина.
Над тези поля греят изгубените години и продължават да съществуват, годините, които не са били, които нямат покой — викът на младежта беше задушен твърде рано, приключи прекалено внезапно.