— Така добре ли е? — извика тя.
За господин Гъм бе крайно противоестествено да си разменя реплики с Катрин, но той овладя погнусата си.
— Ще спусна кофата. Сложете я вътре.
— Ще спуснете телефон — или ще и счупя врата. Не искам да ви причиня нищо лошо — нито на вас, нито на кучето. Просто ми дайте телефон.
Господин Гъм вдигна пистолета. Катрин зърна дулото срещу светлината. Тя се сви на топка, протегна кучето нагоре и започна да го размахва между себе си и пистолета. Чу как той запъна ударника.
— Ако ще стреляш, копеле гадно, съветвам те да ме убиеш с първия изстрел, иначе ще и строша врата! Кълна се в Господа!
Пъхна животинчето под мишница, сграбчи го за козината и повдигна главата му.
— Разкарай се, мръснико!
Кученцето изскимтя. Дулото на пистолета изчезна от погледа и.
Със свободната си ръка Катрин отметна кичур коса от влажното си чело.
— Не исках да ви обидя — продължи тя. — Просто ми спуснете тук един телефон. Действащ. Можете да изчезнете, пет пари не давам за вас. Все едно, че не съм ви виждала. А за Съкровището ще се грижа добре.
— Не.
— Нищо няма да и липсва, обещавам. Мислете и за нея, не само за себе си. Ако стреляте в кладенеца, тя ще оглушее, дори ако оживее. Искам работещ телефон. Набавете дълъг шнур или скачете няколко. А кучето мога да ви изпратя където пожелаете. И ние имаме кучета. Майка ми обича кучетата. Вие можете да избягате, не ме интересува какво ще правите.
— Няма да получиш отсега нататък капка вода. Това бе последната.
— Същото се отнася и за нея. Няма да и дам от шишето. Съжалявам, но се опасявам, че кракът и е счупен.
Това беше лъжа — пуделчето и кофата-примамка се бяха стоварили върху Катрин и то дори успя да одраска бузата и. Затова не го пускаше на пода — да не види той, че Съкровището не куца.
— Много я боли. Крачето е изкривено и тя се опитва да го ближе. Толкова ми е мъчно. Трябва незабавно да я види ветеринарен лекар.
Стенанията на господин Гъм, породени от ярост и мъка, разплакаха Съкровището.
— Значи според теб я боли, а? Представа си нямаш какво значи да боли. Ако и причиниш болка, ще те попаря с вряла вода!
Когато го чу да трополи нагоре по стълбите, Катрин Мартин се отпусна и силни конвулсии разтърсиха ръцете и краката и. Не можеше да държи кучето, не можеше да улови шишето, нищо не можеше да прави.
Съкровището се покатери в скута и и тя го гушна, признателна за неговата топлина.
ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА
Перата се носеха по повърхността на гъстата кафява вода, къдрави пера от гълъбарниците, довяни от въздушния полъх, който мръщеше кожата на реката.
В рекламните проспекти на агенциите за недвижими имоти къщите по Фел Стрийт, улицата на Фредерика Бимел, се водеха „на самия бряг на реката“, защото задните им дворове опираха в мочурището, родено от река Ликинг в Белведиър, Охайо — градче със 112,000 жители на изток от Кълъмбъс, столицата на щата.
Занемарен квартал с големи стари къщи. Някои бяха купени на безценица от млади двойки и постегнати с емайлов лак от близкия универсален магазин, което караше останалите да изглеждат още по-окаяни. Къщата на семейство Бимел не беше от ремонтираните.
Кларис Старлинг постоя в задния двор, загледана в перата по водната повърхност, напъхала ръце дълбоко в джобовете на шлифера си. Из тръстиките се мяркаше мръсен сняг, синеещ под ясното небе в този мек зимен ден.
Зад гърба си чуваше как бащата на Фредерика кове нещо в гълъбарниците, които започваха от ръба на водата и стигаха чак до къщата. Още не беше се срещнала с него. Съседите и казаха къде да го намери. Лицата им помръкнаха, щом стана дума за него.
Самата Старлинг не беше наясно със себе си. В онзи миг през нощта, когато разбра, че е длъжна да напусне Академията, за да залови Бъфало Бил, много от външните шумове заглъхнаха. В ума и се възцари нова, чиста тишина, бездиханно спокойствие. Ала някъде отпред в челото си сякаш усещаше светлинни импулси, чувствуваше, че е глупачка, избягала от училище.
Дребните неудобства на утрото изобщо не я засегнаха — нито миризмата на физкултурен салон в самолета, нито суматохата и неразборията в бюрото за наемане на коли.
Тя изруга чиновника, за да го размърда, но вътре в себе си не усети нищо.
Старлинг бе платила прескъпо за това време и възнамеряваше да го използува възможно най-добре. А то всеки момент можеше да свърши, ако решението на Крофорд бъде отменено и от по-висока инстанция и отнемат служебната карта.
Трябваше да бърза, без да се замисля. Защото, ако допуснеше мисълта за Катрин и нейната обреченост да я обладае отново в този последен ден, той щеше да бъде напразен. Ако си я представеше в реалните измерения на времето, обработвана в момента като Кимбърли Ембърг и Фредерика Бимел, това щеше да задръсти целия и мисловен процес.