Запъването на ударника издава звук, който е неповторим. Тя стреля по посока на звука, без да вижда нещо друго освен проблясъците от изстрелите. Сега се надяваше той да стреля в грешна посока и тя да се ориентира по неговия проблясък накъде да стреля. Слухът и се връщаше. Ушите, и продължаваха да кънтят, но вече чуваше.
Какъв беше този звук? Свистене? Като чайник, но с прекъсване. Какво е това? Прилича на дишане. Да не съм аз? Не. Дъхът и се отблъсна от пода и се върна в лицето и. Внимавай, не вдигай прах, да не кихнеш. Това е дишане. С всмукване като при рана в гърдите. Той е ранен в гърдите. Бяха я учили как да запечатва такава рана, как да сложи нещо отгоре и — мушама, найлонов плик, важното да е въздухонепроницаемо — и плътно да го залепи за раната. Значи го е улучила в гърдите. Какво да прави сега? Ще чака. Ще чака да му изтече кръвта. Ще чака.
Бузата я болеше. Не я докосна. Не искаше да изцапа ръцете си, ако кърви.
Откъм кладенеца се понесоха нови стенания. Катрин говореше нещо, плачеше. Старлинг трябваше да чака. Не можеше да откликне. Не можеше нито да говори, нито да шава.
Невидимата светлина на господин Гъм шареше по тавана. Той се опита да я отмести, но не можа, не можеше да помръдне и главата си. Огромна малайзийска Лунна пеперуда мина досами тавана, в снопа инфрачервени лъчи, спусна се, завъртя се в кръг, осветена от фенера. Пулсиращите сенки на крилете и, огромни на фона на тавана, бяха видими единствено за господин Гъм.
И през всмукването Старлинг чу в мрака задавящия се нечовешки глас на господин Гъм, който изграчи:
— Приятно… ли… е… да… си толкова… хубава?
И още звуци. Изхъркване, гъргорене и свистенето спря.
Старлинг познаваше и тези звуци. Беше ги чувала вече — в болницата, когато умря баща и.
Напипа ръба на масата и се изправи. Тръгна напред пипнешком, към писъците на Катрин, намери стълбите и се изкачи нагоре в мрака.
Всичко сякаш и отнемаше много време. В чекмеджето в кухнята намери свещ. С нейна помощ откри кутията с бушоните до стълбите и се стресна, когато всичко светна. За да стигне до кутията и да отвърти главния бушон, той е трябвало да напусне мазето през друг изход и да се е спуснал сетне зад гърба и.
Старлинг трябваше да се убеди категорично, че той е мъртъв. Изчака очите и да се приспособят към светлината, преди да се върне в работната стая. При това крайно предпазливо. Зърна босите му крака, стърчащи изпод масата. Не изпусна от поглед ръката, лежаща до пистолета, докато не срита оръжието надалече. Очите му бяха отворени. Беше мъртъв, прострелян в дясната част на гърдите, легнал върху собствената си сгъстила се кръв. Беше облякъл някои от своите дрехи от гардероба и тя не бе в състояние да го гледа дълго.
Отиде при мивката, сложи „Магнума“ на дъската за отцеждане, пусна студената вода и избърса лице с мокрите си ръце. Кръв нямаше. Нощни пеперуди се удряха в мрежата, прикриваща крушката. Трябваше да прескочи трупа, за да вдигне „Питона“. Надвеси се над кладенеца и каза:
— Катрин, той е мъртъв. Нищо не може да ти стори вече. Ще се кача горе, за да повикам…
— Не! Извади ме оттук! ИЗВАДИ МЕ ОТТУК! ИЗВАДИ МЕ ОТТУК!
— Виж сега. Той е мъртъв. Ето пистолета му. Виждаш ли го? Ще повикам полицията и пожарната. Страх ме е сама да те вадя, може да паднеш. Щом ги извикам, веднага се връщам и ще чакаме заедно. Съгласна ли си? Добре. Накарай това куче да млъкне.
Местният екип на телевизията пристигна веднага след пожарната, като изпревари полицията на Белведиър. Шефът на пожарникарите, раздразнен от заслепяващите прожектори, изгони екипа обратно нагоре по стълбите вън от мазето, докато инсталираше тръбната рамка за измъкването на Катрин. Нямаше доверие на куката на господин Гъм, забита в тавана. Един пожарникар се спусна и настани Катрин в спасителното столче. Тя излезе, уловила здраво кученцето. То беше, с нея и в линейката.
В болницата обаче категорично отказаха да го пуснат. Никакви кучета. Наредиха на един пожарникар да го закара в приют за животни, но той го взе със себе си у дома.
ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Около петдесет души посрещнаха на Националното летище във Вашингтон нощния полет от Кълъмбъс, Охайо. Повечето чакаха роднини и имаха недоспал, намусен вид, а ризите им стърчаха изпод якетата.
Ардилия Мап зърна над главите на тълпата слизащата от самолета Старлинг. Видът и беше смачкан, под очите си имаше тъмни петна, а по бузите — черни точици барут. Старлинг я забеляза и двете се прегърнаха.