— Не знам какво да мисля…
— Не е необходимо да изпитваш някакви чувства по този повод. Лектър го е сторил, за да се позабавлява. Знае, че нищо не могат да му направят. Чилтън ще му отнеме за известно време книгите и тоалетната седалка, ще го лиши от десерт, и толкоз. — Крофорд преплети пръсти на корема си и се загледа в палците си, сякаш ги сравняваше. — Лектър пита ли те за мен?
— Интересуваше се дали сте зает. Отговорих положително.
— Само това ли? Нали не ми спестяваш някоя негова лична забележка по мой адрес само защото ще ми стане неприятно?
— Не. Нарече ви стоик, но това го има в доклада.
— Така е. Друго?
— Нищо не съм пропуснала. Надявам се, не мислите, че съм се спазарила с него да проговори, ако споделя някоя клюка?
— Не.
— Нищо не знам за личния ви живот, но дори да знаех, нямаше да го обсъждам с Лектър. Ако ви е трудно да ми повярвате, нека си изясним този въпрос още сега.
— Вярвам ти. По-нататък.
— Все пак явно допускате, че нещо съм…
— Давай нататък, Старлинг.
— Намекът на Лектър за колата на Распай ме отведе в задънена улица. Преди четири месеца е била пресована в Арканзас и продадена за старо желязо. Ако отида пак да поговоря с него, може би ще изкопча допълнителни сведения.
— Следата изчерпана ли е?
— Да.
— А защо мислиш, че Распай е имал само една кола?
— Понеже няма друга, регистрирана на негово име, и не е бил женен, предположих…
— Аха! — Пръстът на Крофорд посочи някакъв невидим аргумент в пространството помежду им. — Предположила си! А не знаеш ли, че Распай е бил колекционер на стари коли?
— Не. Дали все още се съхраняват в наследствения фонд?
— Не знам. Смяташ ли, че можеш да се справиш сама?
— Да.
— Откъде ще започнеш?
— От адвоката, който се занимава с наследството.
— Той е китаец от Балтимор, доколкото си спомням.
— Евърет Йоу. Има го в балтиморския телефонен указател.
— А сети ли се да поискаш разрешително за обиск на колата?
Понякога тонът на Крофорд напомняше на Кларис за гъсеницата-многознайка от „Алиса в страната на чудесата“. Тя се опита да не прозвучи по същия начин:
— Распай е покойник и в нищо не е заподозрян, така че, ако адвокатът разреши да претърся колата, това ще е в рамките на закона и получените доказателства ще могат да бъдат представени в съда — изрецитира на един дъх.
— Правилно. А аз ще известя нашето бюро в Балтимор, че ще бъдеш там. В събота, Старлинг, в свободния ти ден. Опипай почвата.
Когато момичето излезе, Крофорд с усилие на волята се въздържа да не погледне след него, а извади от кошчето за отпадъци смачкан лист плътна виолетова хартия за писма. Оправи я с ръка. Под едно тъжно четиристишие от Джон Дън със старателен почерк беше изписано:
Съжалявам много за Бела, Джак.
Ханибал Лектър.
ОСМА ГЛАВА
Евърет Йоу караше черен буик с рекламен стикер на университета Де Пол, лепнат на задното стъкло. Докато шофираше подир него в дъжда, Кларис забеляза, че от тежестта на адвоката буикът се бе слегнал наляво. Напускаха очертанията на Балтимор. Вече се свечеряваше и денят, в който Кларис трябваше да проведе разследването си, беше към своя край. А с друг ден не разполагаше. Опита да преглътне нетърпението си и докато пълзеше в напрегнатия трафик, започна да почуква по кормилото в такт с чистачките.
Йоу беше много дебел и дишаше тежко. На вид тя му даде шейсет години. Виждаше се, че е умен мъж. Засега беше много услужлив. Не по негова вина си изгуби деня. Човекът е бил цяла седмица по работа в Чикаго и дойде направо от летището, за да се срещне с нея.
Адвокатът обясни, че пакардът на Распай — класически модел, мечтата на всеки колекционер — се съхранявал на склад отпреди смъртта му. Нямал регистрация и никога не бил каран. Йоу го зърнал само веднъж — покрит с чергило в склада, — колкото да се увери в неговата наличност след убийството на клиента си и да го отметне в списъка на наследството. Ако госпожица Старлинг обещае да е откровена с него и незабавно да го уведоми, в случай че открие в колата нещо накърняващо интересите на покойния му клиент, той е съгласен да и покаже пакарда. При това положение, каза адвокатът, разрешително за обиск няма да е необходимо и ще се избегне излишната шумотевица.
Кларис се наслаждаваше на служебния плимут с телефон, който и бяха отпуснали от гаража на ФБР. Разполагаше и със служебна карта, която Крофорд и издействува. На нея пишеше само „следовател от ФБР“ и срокът и изтичаше след седмица.