— Доктор Лектър, и двамата знаем за какво става дума. Полицията е убедена, че на мен ще кажете нещо.
Мълчание. В дъното на коридора някой си свирукаше шотландски мотив.
След пет минути тя отново се обади:
— Много странно усещане изпитах, когато влязох там. Някой ден бих искала да поговоря с вас за това.
Тя подскочи, когато подносът за храна се изтърколи от килията на Лектър. Вътре имаше чист сгънат пешкир. Не беше усетила никакво движение.
Погледна пешкира и с чувство за пропадане в бездна го взе и започна да бърше косите си.
— Благодаря.
— Защо не ме питате за Бъфало Бил?
Гласът му идваше отблизо, на нейната височина. Изглежда, и той бе седнал на пода.
— Знаете ли нещо за него?
— Може и да знам, но трябва да се запозная с делото.
— Не се занимавам с него.
— И този случай ще ви отнемат, след като ви изцедят до капка.
— Знам.
— Можете да изискате досието по случая Бъфало Бил. Докладите и снимките. Искам да ги видя.
Не се и съмнявам.
— Доктор Лектър, вие сте в дъното на всичко това. Затова моля ви — кажете ми нещо за човека в пакарда.
— Нима сте открили цял човек? Странно. Аз видях само глава. Откъде според вас се е взело останалото?
— Добре. Чия е главата?
— А вие какво можете да ми кажете?
— Разполагам само с предварителни сведения. Мъж, бял, около двайсет и седем годишен зъбите му са работени както в Америка, така и в Европа. Кой е той?
— Любовникът на Распай. Распай Нечистоплътната Флейта.
— Какви са обстоятелствата? Как е умрял?
— Да не би да заобикаляме главния въпрос, госпожице федерален агент?
— Не. Ще го задам по-късно.
— Ще ви спестя време тогава. Не съм го убил аз, а Распай. Той си падаше по моряците. Този беше скандинавец, казваше се Клаус. Распай не е споменавал в мое присъствие фамилното му име.
Гласът на доктор Лектър се чуваше от още по-ниско. Старлинг реши, че е легнал на пода.
— Клаус слязъл на брега в Сан Диего от шведски кораб. Распай беше там за летния семестър — преподаваше в местната консерватория. Беше се побъркал по този младеж. Шведът веднага разбрал, че му е излязъл късметът, и напуснал кораба. Купиха си някаква отвратителна каравана и припкаха голи като нимфи из горите. Распай ми каза, че шведът му изневерил, и той го удушил.
— Распай ли ви го каза?
— Да. На дивана в психоаналитичния ми кабинет. Според мен лъжеше. Винаги обичаше да разкрасява фактите. Много му се искаше да изглежда опасен и романтичен. Шведът вероятно е умрял от най-банална еротична асфиксия. Распай беше прекалено слаботелесен и мекушав, за да го удуши. Забелязахте ли колко грижливо е срязана главата под челюстта? Вероятно за да не се виждат следите от въжето.
— Да, разбирам…
— Мечтите на Распай за щастие били погубени. Пъхнал главата на Клаус в една пътническа чанта и се върнал на източното крайбрежие.
— Какво е направил с останалата част от трупа?
— Погребал я нейде из планините.
— Показа ли ви главата, както беше в колата?
— О, да. По време на терапията се убеди, че може всичко да ми доверява. Често отиваше да поседи в колата при Клаус и да му показва любовните си картички.
— А сетне и самият Распай… умря. Защо?
— Откровено да си кажа, писна ми от вечното му хленчене. Всъщност му направих услуга. Терапията не му помагаше. Повечето психиатри имаха по един-двама безнадеждни пациенти, които с удоволствие ми препращаха. Никога преди не съм обсъждал този въпрос и сега започва да ми става досадно.
— А вечерята с шефовете на оркестъра?
— Не ви ли се е случвало да ви дойдат гости, а да нямате време да напазарувате? Тогава се налага да вадиш каквото има в хладилника, Кларис. Мога ли да те наричам Кларис?
— Да. А аз ще ви наричам просто…
— …Доктор Лектър. Струва ми се най-подходящо за твоята възраст и положение.
— Така е.
— Какво почувствува, когато влезе в гаража?
— Страх.
— Защо?
— Заради мишките и насекомите.
— Какво правиш, когато искаш да си вдъхнеш смелост?
— Нищо не помага. Освен волята да постигнеш целта си.
— Изплуваха ли в съзнанието ти спомени или картини, независимо дали съзнателно или неволно?
— Възможно е. Не съм се замисляла.
— Неща от живота ти може би…
— Ще трябва да си припомня.
— Какво почувствува, когато ти съобщиха за покойния ми съсед Мигс? Не си ме питала за него.
— Тъкмо се канех.
— Не се ли зарадва, когато научи?
— Не.
— Натъжи ли-се?
— Не. Вие ли му внушихте да стори това?
Доктор Лектър тихичко се изсмя.
— Нима питаш, федерален агент Старлинг, дали не съм подтикнал господин Мигс към престъплението, наречено самоубийство? Не ставай глупава. Но в глътването на отвратителния му език действително може да се открие приятна симетрия, не мислиш ли?