ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Пистата изчезна зад тях. На изток нейде при залива Чесапийк проблесна лъч утринно слънце. Кларис Старлинг разпозна своята Академия и базата на морските пехотинци в Куонтико. На тренировъчния плац миниатюрни фигури търчаха напред-назад.
Ето значи как изглежда всичко отгоре.
Веднъж след нощна тренировка по стрелба, докато се прибираше пеша в тъмното по безлюдната алея, за да размишлява, тя чу рева на самолети над главата си и малко по-късно, във възвърналата се тишина, гласове, които си подвикваха откъм черното небе над главата и — нощни парашутни тренировки. Момчетата се зовяха, докато се спускаха в нощта. И тя се запита какво ли е да чакаш светването на сигналната лампичка над вратата на самолета, какво ли е да се гмурнеш в ревящия мрак.
Може би усещането е същото, каквото изпитваше сега.
Тя отвори папката.
Пет пъти, поне за толкова им беше известно, Бъфало Бил бе вършил пъкленото си дело. Поне пет пъти, а може и повече, през последните десет месеца той бе отвличал по някоя жена, беше я убивал и одирал кожата и. Очите на Старлинг се плъзнаха по протоколите от аутопсиите. Да, беше ги убивал, преди да извърши останалото.
Всеки път бе захвърлял трупа в течаща вода. Намираха ги в различни реки, близо до някоя голяма междущатска магистрала, винаги в различен щат. На всички им беше ясно вече, че Бъфало Бил пътува много. И това бе единственото, което законът знаеше за него. С изключение на факта, че притежава поне едно огнестрелно оръжие. То оставяше шест бразди върху куршума и стреляше с отклонение наляво — вероятно револвер „Колт“ или близка разновидност. От намерените куршуми също така ставаше ясно, че Бил предпочита специалните, калибър 38.
Реките не оставяха отпечатъци от пръсти, нито следи от косми или влакна.
Вероятно беше бял мъж. Бял, защото този тип серийни убийци обикновено действат сред собствената си етническа група, а всички жертви бяха бели. Мъж, защото в днешно време почти не са известни масови убийци жени.
Двама репортери от големи централни вестници бяха използвали за заглавия на свои материали строфа от мъртвешкото кратко стихотворение на Е.Е. Къмингс11 „Бъфало, Бил“: „…как ти харесва твоето синеоко момче, господин Смърт?“ Някой, вероятно Крофорд, беше залепил цитата от вътрешната страна на папката.
Не беше установена реална взаимовръзка между местата, откъдето Бъфало Бил отвличаше жените, и местата, където изхвърляше труповете им.
В онези случаи, когато телата бяха открити достатъчно бързо и беше възможно да се установи моментът на смъртта, полицията бе успяла да научи още нещо — Бил ги оставяше известно време живи. Жертвите бяха намерили смъртта си седмица до десет дни след датата на отвличането. Това означаваше, че той има къде да ги държи, къде да върши делото си, необезпокояван от никого. Значи не беше скитник. Беше паяк, със своя собствена паяжина-капан. Някъде.
Това именно ужаси обществеността повече от всичко друго — фактът, че ги държи живи седмица или дори повече, знаейки, че ще ги убие.
Две от жертвите бяха обесени, три — застреляни. Нямаше следи от изнасилване или физическа гавра преди смъртта. Данните от аутопсиите не говореха за „особено генитално обезобразяване“, макар че патолозите подчертаваха — при по-разложените трупове то е невъзможно да се установи. Всички жертви бяха голи. В два от случаите край пътя, недалеч от домовете на жертвите, бяха открити части от дрехите, срязани отзад като на покойници.
Старлинг успя да се пребори с фотографиите. Във физическо отношение труповете, извадени от вода, са може би най-неприятната гледка. Те предизвикват и най-силно състрадание, какъвто е случаят с жертвите, убити извън своя дом. Непристойностите, на които са изложени, както от страна на природата, така и на случайните погледи, събуждат гняв у човека, ако работата му допуска да изпитва такива чувства.
Много пъти при убийства, извършени между четири стени, се намират доказателства за някои неприятни навици на жертвата, за бити съпруги или малтретирани деца, и всички те по някакъв начин нашепват, че жертвата си го е търсела и често наистина е било така.
Но никой не може да си е търсел това, което се виждаше на снимките. Те дори не носеха собствената си кожа, бяха изхвърлени на някой набоклучен бряг сред разлят мазут, празни шишета и кесии от сандвичи — част от мизерията на нашето всекидневие. Онези, които бяха намерени в студено време, до голяма степен бяха съхранили лицата си. Старлинг знаеше, че зъбите им не са оголени, от болка, а поради хранителните навици на костенурки и риби. Бъфало Бил обелваше телата, но в повечето случаи не закачаше крайниците.
11
Едуард Естлин Къмингс (1894–1962), известен също като Е.Е. Къмингс. Американски поет, прочул се с новаторските си езикови похвати, особената пунктуация и липсата на главни букви в произведенията си. Настоявал името му да се изписва само с малки букви. — Б. пр.