— Цайтнот, Роудън — незабавно се обади слабият. Шишкото премести топа, незабавно обърна бръмбара в другата посока и той отново взе да се провира между фигурите.
— Значи времето изтича, когато бръмбарът прекоси ръба на дъската? — попита Старлинг.
— Естествено — гръмко се отзова шишкавият, без да вдигне очи. — Естествено. А вие как играете? Да не би да използвате гол охлюв?
— Нося образеца, за който се е обадил специалният агент Крофорд.
— Как така не чухме сирената ви? — попита шишкото. — Цяла нощ висим тук, за да идентифицираме някаква буболечка на ФБР. Ние само с буболечки се занимаваме. Никой обаче нищо не е споменавал за образеца на специалния агент Крофорд. Редно е да показва образците си насаме на частния си лекар. Цайтнот, Пилч!
— Друг път с удоволствие бих погледала цялата ви игра — рече Старлинг, — но случаят е спешен, нека го приключим. Цайтнот, Пилч.
Чернокосият се обърна и я погледна. Беше се облегнала на рамката на вратата, с куфарчето в ръка. Той постави бръмбара върху парче гнило дърво в една кутия и я покри с лист от маруля. После стана. Беше много висок.
— Казвам се Ноубъл Пилчър — представи се той. — А това е Албърт Роудън. Трябва да идентифицираме някакво насекомо, доколкото разбрах. Ще се радваме да ви помогнем. — Пилчър имаше продълговато дружелюбно лице, но черните му очи бяха странни, твърде близо разположени. Едното леко кривеше, поради което светлината в него се отразяваше самостоятелно и независимо от другото. — А вие коя сте?
— Кларис Старлинг.
— Дайте да видим какво носите.
Той вдигна бурканчето към светлината. Роудън също дойде да погледне.
— Къде го намерихте? Да не сте го застреляли? — попита той.
Старлинг реши, че едно халосване с лакът през ченето не би му се отразило зле.
— Млъкни — сгълча го Пилчър. — Кажете къде го намерихте. Беше ли се прикрепило към листо или клонка, или беше заровено в земята?
— Виждам, че никой не е разговарял с вас — каза Кларис.
— Обади се директорът на института и ни помоли да останем след работно време, за да разпознаем някакъв бръмбар, намерен от ФБР.
— Нареди ни да останем — поправи го Роудън.
— Често правим такива услуги на митническите власти и Селскостопанския департамент — продължи Пилчър.
— Но не и среднощ — вметна Роудън.
— Ще трябва тогава да изложа пред вас някои факти, свързани с криминално разследване — каза Старлинг. — Но само ако поемете задължението да ги запазите в тайна. Работата е важна. От нея вероятно зависи животът на не един човек. Доктор Роудън, мога ли да разчитам на вас?
— Не съм доктор. Трябва ли да подпиша някаква декларация?
— Достатъчно е да обещаете. Ако се наложи да задържите образеца, ще се разпишете, че сте го получили. Това е важно.
— Ще ви помогна, разбира се. Имам чувство за граждански дълг.
— Вие какво ще кажете, доктор Пилчър?
— Вярно е — потвърди Пилчър. — Има чувство за дълг.
— Ще запазите ли мълчание?
— Няма да се разприказвам.
— И Пилч не е доктор — обади се Роудън. — Забележете обаче, че той ви позволи да го наричате „доктор“. А сега ни разкажете всичко. Това, което на вас ви изглежда маловажно, за специалиста може да е от първостепенно значение.
— Насекомото беше загнездено зад мекото небце на жертва на едно убийство. Не знам как се е озовало там. Трупът беше изваден от река Елк в Западна Вирджиния, а смъртта е настъпила преди няколко дни.
— Бъфало Бил — чух по радиото — заяви Роудън.
— Но не, сте чули за насекомото, нали?
— Не, но споменаха река Елк. Оттам ли идвате? Затова ли закъсняхте толкова?
— Да.
— Сигурно сте уморена. Искате ли кафе?
— Не, благодаря.
— А вода?
— Не.
— Кока-кола?
— Не, благодаря. Искам само да разбера къде е била държана в плен тази жена и къде е била убита. Надяваме се естествената среда на това насекомо да е по-специална или да е с ограничен радиус, или примерно да има навика да спи само на определен вид дървета… Трябва да разберем откъде е то. А вашата дискретност е необходима, защото, ако извършителят преднамерено е поставил там насекомото, то този факт е известен само на него и ще го използуваме, за да отсеем лъжливите самопризнания и да спестим време. Вече е убил поне шест души и времето ни притиска.
— Мислите ли, че сега, тъкмо в момента, когато разглеждаме това насекомо. Той държи в плен друга жена? — попита Роудън, като се завря в лицето и. Очите му бяха ококорени, устата — толкова широко отворена, че можеше да надзърне в нея.