Къдравата рижа глава на Роудън скри от техния поглед микроскопа.
— Сега ще трябва да изследваме кожата на насекомото, за да стесним още повече кръга — обясняваше Пилчър. — Роудън го бива за тази работа.
Старлинг имаше усещането, че из стаята премина вълна от човешка доброта.
Роудън му отвърна, като влезе с него в ожесточен спор — дали ларвените брадавици на образеца са разположени в кръг, или не. Караха се, докато трая подреждането на власинките върху коремчето.
— Erebus odora — постанови най-сетне Роудън.
— Да идем да проверим — каза Пилчър.
И тримата понесоха насекомото надолу с асансьора към етажа над препарирания слон. Отново попаднаха в огромна квадратна зала, претъпкана с бледозелени кутии. За да има повече място за съхраняване на Смитсоновите насекоми, залата беше на две нива. Сега се намираха в неотропическия сектор на път към ноктуидите. Пилчър направи справка в тефтерчето си и накрая спря до една кутия на височината на гърдите си.
— Трябва много да се внимава — обясняваше той, докато смъкваше тежката метална врата на кутията и я поставяше на пода. — Изтървеш ли това чудо върху крака си, цяла седмица ще куцукаш.
Прокара пръсти по наредените едно до друго чекмеджета, спря се на едно и го измъкна.
Старлинг съзря в подноса миниатюрни яйца, спиртосана гъсеница в епруветка, празна какавида от екземпляр, твърде подобен на техния, и зряло насекомо — голяма кафяво черна нощна пеперуда, чиито разперени крила достигаха петнайсет сантиметра в ширина, мъхнато телце, нежни пипалца.
— Erebus odora — повтори Пилчър. — Наричат я Черната вещица.
Роудън вече прелистваше страниците на справочника.
— Тропически екземпляр, който през есента стига, чак до Канада — започна да чете. — Ларвите се хранят с акация, котешки нокът и други подобни растения. Населява Антилите и южните части на САЩ. На Хаваите се смята за вредно насекомо.
Да ти ебемус еболата, мислеше Старлинг.
— По дяволите, та това чудо се въди къде ли не! — произнесе тя на глас.
— Но не през цялото време — възрази Пилчър. — Къде се мътят обикновено, Роудън?
— Чакай малко… В най-южните части на Флорида и Южен Тексас.
— Кога?
— През май и август.
— Ето какво смятам аз — продължи Пилчър. — Вашият образец е по-добре развит от този, който имаме тук, и е съвсем пресен. Тъкмо е разчупвал какавидата, за да излезе. Това е възможно на Антилските или Хавайските острови, но не и тук, защото сега е зима. У нас ще му трябват още три месеца, за да започне да излиза от пашкула. Освен, ако случайно не е попаднал в някой парник или не е специално отгледан.
— Как така отгледан?
— В клетка, на топло, с акациеви листа за храна на ларвите, докато се затворят в какавидите. Не е толкова трудно.
— Разпространено ли е като хоби? Много хора ли се занимават с това извън вашите професионални кръгове?
— Не, главно ентомолозите, за да създадат безупречен екземпляр. Има и колекционери. Копринената индустрия също ги отглежда, но не са от този вид.
— Ентомолозите трябва да разполагат с периодични издания, списания с научни публикации, магазини за специално оборудване — каза Старлинг.
— Естествено. Ние сме абонирани за повечето от тях.
— Ще ви приготвя един вързоп — предложи Роудън. — Имаме тук един-двама, които частно са се абонирали за някои бюлетини, държат си ги заключени в чекмеджетата и ни карат да им плащаме по двайсет и пет цента, за да им хвърлим едно око. Тях ще ви набавя чак сутринта.
— Благодаря ви, господин Роудън. Ще изпратя някой да ги вземе.
Пилчър направи фотокопие на материала за Erebus odora и го подаде на Кларис заедно с насекомото.
— Ще ви изпратя до долу — каза. Докато чакаха асансьора, той добави:
— Повечето хора обичат пеперудите и ненавиждат нощните пеперуди. Те обаче са по-интересни.
— И по-вредни.
— Само някои. Изхранват се по най-различни начини. Също като хората. — Един етаж мълчание. — Има една нощна пеперуда, дори повече от една… Живее от сълзи. Това е единствената и храна и вода.
— Какви сълзи? Чии сълзи?
— На едри млекопитаещи… Големи колкото човека. Старото определение за нощна пеперуда гласи: „Нещо, което постепенно, кротко изяжда или опропастява друго нещо.“ С това ли се занимавате през цялото време — да преследвате Бъфало Бил?
— Доколкото мога.
Пилчър облиза зъбите си, без да отвори уста — езикът му шаваше вътре като котка между завивки.
— Никога ли не излизате да хапнете хамбургер, да изпиете една бира или чаша вино?
— Напоследък не ми се е случвало.
— Защо не ми направите компания сега? Не е далече.
— Сега не, но когато приключим с тази история, аз каня. И господин Роудън, естествено.