— Нищо естествено няма в това — възрази Пилчър. На вратата добави: — Надявам се скоро да го заловите, госпожице Старлинг.
Тя се затича към чакащата кола.
Ардилия Мап беше оставила върху леглото на Кларис нейната поща и половин шоколад. Самата тя спеше дълбоко.
Старлинг отнесе портативната си пишеща машина в перачната на най-долния етаж, постави я върху полицата, предназначена за сгъване на изпраните и изсушени дрехи, и пъхна във валяка два листа с индиго. Още докато пътуваше насам, подреди в главата си необходимите данни за Erebus odora, така че бързо се справи.
После изяде шоколада и написа бележка до Крофорд с предложението да се засекат компютърните списъци на абонатите на ентомологични издания с досиетата на известни престъпници в архивите на ФБР, досиетата на престъпници в градовете, разположени най-близо до отвличанията, и досиетата на сексуални и други престъпници в Метро Дейд, Сан Антонио и Хюстън, които са в непосредствена близост до местата, където се въдят нощните пеперуди Erebus odora.
И още един въпрос повдигна повторно:
Да попитаме доктор Лектър защо според него извършителят ще започне да скалпира жертвите.
Тя връчи написаното на нощния дежурен и се свлече признателно в леглото си, а гласовете от деня продължаваха да нашепват в ухото и — по-силно от дишането на Ардилия в другия край на стаята. В мрака, който я поглъщаше, зърна отново мъдрото личице на пеперудата. Лъскавите и очички бяха видели Бъфало Бил.
А от космическия привкус, оставен от Смитсоновия музей, и дойде една последна мисъл, задача за утрешния ден:
В този странен свят, в тази негова половина, която сега тъне в мрак, аз трябва да издиря едно същество, което живее от чуждите сълзи.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
В източната част на град Мемфис, в щата Тенеси, Катрин Бейкър Мартин и нейният най-предпочитан интимен приятел гледаха до късно през нощта филм по телевизията. Бяха в неговия апартамент и от време на време си дръпваха хашиш от специалната лула. Рекламните прекъсвания на филма ставаха все по-чести и продължителни.
— Вкъщи имам за хапване. Искаш ли пуканки? — попита тя.
— Ще отида да ги взема, дай ми ключовете си.
— Седи и си почивай. И без това трябва да проверя дали не се е обаждала майка ми.
Тя се надигна от канапето — високо момиче с едър кокал и обилна плът, на границата на пълнотата, с хубаво лице и гъста чиста коса. Намери обувките си под масичката и излезе.
Февруарската нощ беше повече сурова, отколкото студена. Леката мъгла, надигнала се от Мисисипи, висеше над огромния паркинг на висотата на човешки гърди. Точно над главата си Катрин зърна залязващата луна, бледа и тънка като кокалена кукичка за въдица. Главата и се замая от гледането нагоре. Тръгна да прекосява паркинга, право към входната врата на жилището си, на стотина метра от мястото, където бе оставила колата.
Кафявата камионетка беше паркирана съвсем близо до апартамента и, сред няколкото каравани и лодки-ремаркета. Забеляза я, защото приличаше на камионетките на колетната служба, с която майка и често изпращаше подаръци. Когато минаваше покрай нея, всред мъглата светна лампа. Беше най-обикновен лампион с абажур, поставен върху асфалта зад камионетката. Под него имаше меко кресло, тапицирано с весела дамаска на червени цветя, разцъфнали в мъглата. Лампионът и креслото бяха като подредени от аранжьор върху витрина на мебелен магазин. Катрин Бейкър Мартин премигна няколко пъти и продължи по пътя си. В главата и се загнезди думичката „сюрреализъм“, за което обвини хашиша. На нея, Катрин, нищо и нямаше. Просто някой се изнасяше или нанасяше в нов дом. Нанасяше. Изнасяше. Големият блок с апартаменти, в който живееше, наречен претенциозно Стоунхиндж Вилас, беше обект на постоянно нанасяне и изнасяне. Пердето на нейната спалня се изду и тя зърна котарака си на перваза, извил гръбнак, притиснал се към стъклото. Беше приготвила ключа, но преди да го пъхне в ключалката, погледна назад. От камионетката слезе мъж. На светлината на лампиона видя, че едната му ръка е гипсирана, в превръзка. Катрин влезе вкъщи и заключи след себе си.
След малко надзърна през пердето и видя как мъжът се опитва да натовари креслото в камионетката. Беше го сграбчил със здравата ръка и се опитваше да го подбутне нагоре с коляно. Креслото падна. Той го оправи, близна единия си пръст и взе да търка някакво петно върху тапицерията, явен резултат от допира му с мръсния паркинг. Тя отново излезе.
— Дайте да ви помогна.
Тонът и беше съвсем както се полага — делови, услужлив, и толкова.