— Наистина ли? Много благодаря. Странен, напрегнат глас. Акцентът не беше тукашен. Лампата освети лицето му изотдолу, изкриви чертите, но тялото му се виждаше добре. Беше обут в изгладени спортни панталони и със странна велурена риза, разкопчана на луничавите му гърди. Брадичката и страните му бяха гладки, без косми, като на жена, а очите се виждаха само като светещи точки над скулите, засенчени от лампата. Той също я изгледа, а тя бе много чувствителна към мъжки погледи. Мъжете често се учудваха колко е едра и не винаги умееха да прикрият изненадата си. — Чудесно — каза той.
Излъчваше някаква неприятна миризма и тя забеляза с отвращение, че космите по велурената риза дори не са ощавени.
Не беше трудно да вдигне креслото — камионетката беше с нисък под.
— Ще ми помогнете ли да го бутна към дъното?
Той се качи вътре и разчисти някакви накамарени вещи — големи плоски легени, които се подлагат под колата за източване на маслото, и малка ръчна лебедка, наричана от монтьорите „повдигачка на ковчези“. Бутнаха креслото навътре, до седалките.
— Четирийсет и шести номер ли сте? — попита той.
— Какво?
— Бихте ли ми подали онова въже?
Когато тя се наведе да го потърси, той стовари гипса върху темето и. Тя помисли, че се е ударила в нещо, и вдигна ръка към главата си, но в този миг гипсът отново се стовари, премазвайки пръстите на ръката и, и отново, този път зад ухото — няколко последователни удара, но не прекалено силни. Тя се смъкна върху креслото, оттам на пода и остана така, легнала на една страна.
Мъжът я погледа, после свали гипса и превръзката, прибра чевръсто лампиона вътре и затвори задните врати.
Надникна зад якичката и, освети с фенерчето и прочете номера на блузата върху етикетчето.
— Чудесно!
Разпра блузата на гърба с чифт хирургически ножици, съблече я и сложи на Катрин белезници — отзад на гърба. След това разпъна на пода едно одеяло и я претърколи по гръб.
Момичето не носеше сутиен. Той побутна с пръсти едрите гърди, опипа ги на тежест и твърдост.
— Чудесно!
На лявата гърда забеляза следа от смукане. Близна пръст и се опита да я изтрие, както беше сторил с тапицерията на креслото, и кимна доволно, когато след малко синината започна да изчезва. Обърна момичето по лице и огледа скалпа — подплатеният с меко гипс не беше наранил кожата.
Провери пулса, като постави два пръста отстрани на шията и, и го намери за достатъчно силен.
— Чудееесно!
Дълъг път го чакаше до двуетажната му къща и предпочиташе да не се занимава тук с даване на първа помощ.
Котаракът на Катрин Бейкър Мартин наблюдаваше през прозореца как колата потегли, докато задните и светлини се изгубиха в мъглата.
Зад гърба на котарака звънеше телефонът. Автоматичният секретар отговори, червената му лампичка заблещука в мрака.
Обаждаше се майката на Катрин, младшият сенатор на щата Тенеси.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
През осемдесетте години — златния век на тероризма — беше създадена специална процедура за действие при отвличане на членове на Конгреса и техни близки.
В два часа и четирийсет и пет минути през нощта специалният агент на ФБР, който оглавяваше Бюрото в град Мемфис, докладва в главната квартира във Вашингтон, че е изчезнала единствената дъщеря на сенатор Рут Мартин.
В три часа два микробуса без отличителни знаци напуснаха влажния гараж на вашингтонската оперативна база в Бъзардс Поинт. Единият се насочи към административната сграда на Сената, където техниците инсталираха оборудване за подслушване и проследяване на телефонните разговори на сенатор Мартин, както и в най-близките публични телефони. Департаментът на правосъдието разбуди най-младшия член на Сенатската комисия за специални разузнавателни действия, за да го извести за всичко това, както го изискваше правилникът.
Вторият микробус, наричан „окото“, имаше еднопосочни огледала вместо стъкла и всичко необходимо за следене. Паркираха го на Вирджиния Авеню пред западния вход на Уотъргейт, където живееше сенатор Мартин, когато беше във Вашингтон. Двама души от екипа се качиха в жилището и за да монтират необходимите подслушвателни устройства в домашния телефон.
Според телефонната компания „Бел Атлантик“ средното време за проследяване на обаждане бе седемдесет секунди.
„Реактивният ескадрон“ на Бъзардс Поинт мина на двусменна работа, в случай че искането за изплащане на откуп бъде направено в района на Вашингтон. Техните радиосъобщения незабавно се прехвърлиха на кодова система, за да се предотврати евентуалното прихващане на искането за откуп от хеликоптер на новинари — подобни безотговорни действия от страна на медиите бяха рядко, но не безпрецедентно явление.