— Много се съмнявам. Ах, да, трябва да се обадя по телефона. Ще ви настигна в коридора.
— Бих искала да оставя тук палтото и чадъра си.
— Оставете ги навън. Дайте ги на Алън, той ще се погрижи за тях.
Алън беше облечен в подобна на пижама униформа, каквато носеха и пациентите. Бършеше пепелниците с крайчето на ризата си. Докато поемаше палтото от Кларис, издуваше бузи с език.
— Благодаря — каза тя.
— Моля. Колко често серете?
— Какво казахте?
— Дъ-ъ-ъ-ълго ли излиза лайното?
— Сама ще си закача нещата.
— На вас жените поне нищо не ви пречи — можете да се наведете и да го гледате как си променя цвета, щом влезе в допир с въздуха. Правите ли го? Не ви ли се струва в такива моменти, че имате дълга кафява опашка? Той не пускаше палтото и.
— Доктор Чилтън каза веднага да влезете при него.
— Не съм казал такова нещо — обади се докторът. — Прибери палтото, Алън, и да не излизаш никъде, докато ме няма. Чу ли? Имах си секретарка, но съкращенията в бюджета ме лишиха от нея. Сега момичето, което ви посрещна, само пише на машина три часа на ден, за останалото използвам Алън. Къде изчезнаха всички хубави секретарки, госпожице Старлинг? Въоръжена ли сте? Очилата му проблеснаха.
— Не, не съм.
— Може ли да прегледам съдържанието на чантата и куфарчето ви?
— Показах ви документите си.
— Там пише само, че сте студентка. Ако обичате да ми покажете всичките си вещи.
Кларис Старлинг сбърчи нос, когато първата тежка стоманена врата хлопна зад гърба и. Резето се залости. Чилтън вървеше на няколко крачки пред нея по боядисания в казионно зелено коридор, обвеян от дезинфекционни миризми и тръшкане на врати в далечината. Старлинг се сърдеше на себе си, задето допусна Чилтън да пребърка чантичката и куфарчето и затова се опита да овладее гнева си и да се съсредоточи. Успя. Усети силата на самоконтрола под краката си като сигурно дъно от речни камъчета в стремглав поток.
— Лектър ни носи само главоболия — рече Чилтън през рамо. — На санитаря му трябват поне десет минути на ден само за да маха телчетата от списанията, които получава. Опитахме да спрем или поне да намалим броя на абонаментите му, но той написа оплакване и съдът го подкрепи. Личната му кореспонденция беше огромна. Слава богу, че понамаля, откакто го засенчиха други чудовища. По едно време имах чувството, че всеки скапан студент, който пише дисертация по психология, иска да вмъкне в нея нещо от Лектър. Специализираните списания още го печатат, но само заради извратеността на текстовете му.
— Статията му върху пристрастеността към хирургическата намеса, която четох в „Клинична психиатрия“, не беше лоша — обади се Старлинг.
— Така ли смятате? Ние пък си мислехме, че ще изследваме самия Лектър. Ето прекрасна възможност, викахме си, да направим едно колосално проучване — толкова е трудно да се попадне на жив екземпляр.
— Екземпляр от какво?
— Ами чист социопат, защото той несъмнено е такъв. Но е крайно непроницаем и прекалено образован, за да се поддаде на стандартните тестове. А пък ако знаете как ни мрази! Мен ме има за своя Немезида. Крофорд трябва да е много хитър, щом е решил да ви използува.
— Какво имате предвид, доктор Чилтън?
— Млада жена, която да „погъделичка“ Лектър. Нали така се изразявате? Той не е виждал жена от години — освен, ако не е зърнал случайно някоя от чистачките. Поначало в тази част на болницата не пускаме жени. Само неприятности носят в заведения като нашето.
Еби си майката, Чилтън.
— Аз съм завършила със златен медал Университета на щата Вирджиния, докторе, а не школа за сваляне на мъже.
— В такъв случай ще съумеете да запомните правилата: не се пресягайте през решетките, дори не се докосвайте до тях. Не му подавайте нищо освен мека хартия. Никакви писалки, никакви моливи. Той си има собствени флумастери. По листата не трябва да има телчета, кламери или карфици. Всичко се предава и ви се връща през плъзгащата се поставка за храна. Изключения никакви. Не приемайте нищо, което ви подава през преградата. Разбирате ли ме?
— Да.
Бяха минали през още две врати. Дневната светлина остана зад гърба им. Прекосиха отделенията, в които пациентите можеха да общуват помежду си, и стигнаха дотам, където нямаше нито прозорци, нито общуване. Лампите в коридорите бяха скрити зад яки решетки, като в машинните отделения на корабите. Доктор Чилтън спря под едната. Когато шумът от стъпките им заглъхна, Старлинг долови нейде иззад стената обезобразен от крещене глас.
— Лектър никога не напуска килията без подсилена усмирителна риза и намордник — продължи Чилтън. — А сега ще ви кажа защо. Беше най-примерният пациент първата година и мерките по охраната му леко се поохлабиха — това беше при предишната администрация на болницата, сама разбирате. Следобед на осми юни седемдесет и шеста година се оплакал от болки в гърдите и го откарали в лечебницата. Свалили усмирителната риза, за да му направят по-лесно електрокардиограма. А когато сестрата се навела над него, ето какво и сторил. — Чилтън подаде на Старлинг снимка с пооръфани краища.