— Дано го хванете. Надявам се скоро да се освободите. Включил съм в списъка и някои от химикалите, които са му нужни, за да отглежда тези пеперуди… Госпожице Старлинг, много бих искал да ви опозная по-добре.
— Може би ще ви се обадя, щом се поосвободя.
— На всяка цена ми се обадете, много ще се радвам.
Асансьорът се затвори и Старлинг и Пилчър изчезнаха с него.
Етажът, посветен на Човека, беше безжизнено тих. Противопожарните изходи тлееха алено в залата с насекомите, отразени в техните десетки хиляди очи. Овлажнителят на въздуха съскаше и мъркаше. Под капака на тъмната клетка Мъртвешката глава слезе от клонката и тръгна по пода, повлякла подире си криле като същински плащ. Откри парченце пчелна пита в чинийката си, сграбчи го с яките си предни крачка, размота острия си хобот и го заби във восъчната обвивка на една от клетките с мед. И засмука кротко, докато мракът край нея се изпълваше с писукане, бръмчене, прищракване и малки убийства.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Катрин Бейкър Мартин лежеше долу в омразната непрогледност, трупаща се зад клепките и. Тя сънува на тревожни пресекулки, че е подгизнала от мрак, че той пъпли коварно и се процежда в носа и ушите и. Влажни пръсти тъмнило проникват във всяко отверстие на тялото и. Тя закрива с ръка устата и носа си, другата поставя върху вагината, впива я в бедрата, долепя едно ухо до рогозката, а второто принася в жертва на всепроникващия мрак. А с него долетя и звук, който рязко я разбуди. Познат, делови звук — шевна машина. Сменяща скоростта си. Отначало бавно, сега бързо.
Горе на партерния етаж свети — тя забеляза лекия жълт полумесец високо над себе си, където зееше капакът на кладенеца. Пуделът излая няколко пъти, долетя и нечовешкият глас, който му откликна приглушено.
Шиене. Шиенето нямаше място тук. Шиенето принадлежи на светлината. Слънчевата стая за шев от детските години на Катрин просветна гостоприемно в съзнанието и… жената, която я гледаше, милата леля Беа, с крак на шевната машина… малкото и коте подскача да улови издуващата се от ветреца завеса.
Гласът издуха спомена. Говореше лигаво на кученцето:
— Съкровище, незабавно остави това! Ще се набоцкаш с някоя карфица и тогава какво ще правим? Вече съм почти готов. Да, сладост моя. И ще получиш ко-кал-че, вкусно сладко кокалче, защото си най-послушното кученце-кукленце.
Катрин нямаше представа от колко време е в плен. Знаеше само, че на два пъти се ми — последния път застана на светло, искаше той да види тялото и. Не знаеше дали гледа надолу, защото светлината я заслепяваше. Гола, Катрин Бейкър Мартин представляваше зашеметяваща гледка, буквално момиче и половина, и тя си го знаеше. Искаше да я види. Искаше да се махне от ямата. Близо за ебане е близо за борба, прошепна тя и си го повтаряше, докато се миеше. Получаваше твърде малко храна и знаеше, че е по-добре да го стори, докато още има сили. Няма да му се даде. Ще може да го пребори. Дали няма да е по-добре първо да го наебе, много пъти, за да го обезсили? Знаеше, че ако само успее да увие крака около врата му, за секунда и половина ще го прати да гостува на Исуса. Ще съумея ли да го сторя? Да, по дяволите! Ще му откъсна топките, ще му избода очите. Ала отгоре нито звук. Тя привърши с миенето и си облече чист анцуг. Не последва отговор и на предложенията и когато съдът с вода за миене се залюля нагоре на тънката си връвчица и бе сменен от тоалетната кофа.
Тя чакаше сега, часове по-късно, заслушана в шевната машина. Не викаше. След време, може би след хиляда вдишвания и издишвания, го чу да се качва по стълбите. Все тъй разговаряше с кученцето, до слуха и долетя „…закуска, когато се върна“. Светлините остави запалени. И друг път го беше правил.
По пода на кухнята се чу топуркане. Кучето заскимтя. Катрин разбра, че той излиза от къщата. Понякога дълго време отсъствуваше.
Вдишване, издишване. Вдишване, издишване. Много пъти. Кученцето се разхождаше горе из кухнята, скимтеше, влачеше някакъв предмет по пода, дрънчеше с нещо — може би купичката си за храна. Стържене откъм тавана. И отново лай — откъслечни джавкания, този път не тъй ясни както преди, когато животното беше в кухнята. Защото то вече не беше там. Беше отворило с нос вратата и сега гонеше мишки из мазето, както бе правило и преди, когато той напускаше къщата. Долу в мрака Катрин Мартин усети под себе си рогозката. Намери парче кокоши кокал и го подуши. Едва се удържа да не оглозга парченцата полепнало месо и хрущял. Подържа го в уста, за да го затопли. Изправи се на крака, олюлявайки се в замайващата тъмнина. В стръмната яма разполагаше само с рогозката, анцуга, в който беше облечена, пластмасовата кофа и нейната тънка памучна връвчица, проточена нагоре към бледожълтата светлина.